Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Ванс повдигна вежди. Сините му очи се усмихваха закачливо, също като на телевизионния екран.

— Доколкото разбрах, участието ви в разследването е по-скоро като обект — каза той меко. — Имам сведения, че по-скоро отговаряте на въпроси, отколкото да ги задавате.

Тони осъзна, че тази вътрешна информация, до която Ванс се бе добрал по незнайни пътища, можеше всъщност да му бъде от полза. Дотук Ванс играеше точно по сценария, който бяха изработили с Крис.

— Имате добри източници — призна той с видимо неудоволствие. — Но можете да ми вярвате, независимо от това, че работя самостоятелно, ще предам събраната информация на полицията, когато му дойде времето.

Успя да подхвърли идеята, че работи съвсем сам.

— И какво общо имам аз с всичко това? — Ванс се облегна небрежно на усукания опорен стълб на виещото се нагоре стълбище.

— Имам някои кадри от видеозаписи, които бих искал да ви покажа. Мисля, че ще можете да ми помогнете — Тони потупа джоба на сакото си.

За първи път, откакто му отвори вратата, Ванс доби леко объркан вид. Но лицето му веднага се проясни и момчешката усмивка се появи отново.

— Ами тогава най-добре ще бъде да се качим горе. Имам една малка прожекционна зала на последния етаж — за подбрани гости.

Той отстъпи назад и подкани Тони да тръгне пред него с изискан жест на здравата си ръка.

Тони тръгна нагоре по стълбите. Каза си, че няма значение в коя стая ще бъдат; Крис щеше да го чува при всички положения, и щеше да има време да се притече на помощ. Поне така се надяваше.

Спря за миг на площадката на първия етаж, но Джако мълчаливо му посочи стълбите нагоре.

— Първата врата вдясно — каза той, когато стигнаха най-горе. Площадката беше учудващо светла, защото над нея се издигаше стъклен покрив с формата на пирамида.

Тони се озова в дълго и тясно помещение. Далечната стена беше почти изцяло заета от видеоекран. Вляво от него, на масичка, фиксирана в пода, се намираха видеокасетофон и прожекционен апарат. Зад тях имаше монтажен пулт, а около него се издигаха етажерки, чиито рафтове бяха претъпкани с видеокасети и филмови ленти. Мебелировката се допълваше от удобни на вид кожени столове.

Но когато обърна поглед към прозореца, сърцето на Тони се сви. Стъклото беше прозрачно, но покрито с някакъв допълнителен слой. Ако обръщаше внимание не само на хората, но и на обстановката, в която се намираше, щеше да е забелязал отдавна тази превантивна мярка. Такива покрития се слагаха обикновено на прозорците на правителствени сгради, където бе възможно да се водят разговори, които не бива да стават обществено достояние. Прозорци с такова покритие ставаха непроницаеми за радиосигнали, така че всякакво подслушване по електронен път бе изключено. Като добавим и факта, че стените бяха изолирани, залата бе абсолютно откъсната от външния свят. Можеше да крещи, докато скъса гласните си струни. Крис Дивайн нямаше да го чуе.

Крис Дивайн седеше в колата насред Холанд Парк, взираше се в луксозната къща пред себе си, и се чудеше какво, по дяволите, би могла да направи. Допреди минута гласовете на Тони и Ванс достигаха ясно и чисто до нея, а сега вече не се чуваше и звук. Последното нещо, което чу, бяха думите на Ванс:

— Първата врата вдясно.

Това не й бе достатъчно дори да прецени в кое помещение биха могли да бъдат, защото нямаше представа от посоката на стълбата.

Първо реши, че нещо не е наред с радиостанцията — изваден кабел, разместена батерия. Секундите летяха с ужасяваща бързина, докато Крис се опитваше трескаво да провери какво става. При нея всичко беше наред, лентата се въртеше, но от микрофона не излизаше никакъв звук. Тя притисна ръце към челото си и се опита да помисли. Какво ставаше вътре? Не бе чула нищо, което и най-отдалечено да наподобява боричкане, по нищо не пролича Ванс да е открил предавателя. Може би дори Тони сам го бе изключил. Например ако се бе озовал в такава обстановка, където електронната връзка би могла да бъде разкрита. Ванс бе споменал нещо за специална прожекционна зала — на такова място спокойно би могло да има и някакъв детектор.

Установи, че се колебае, и се ядоса сама на себе си. Кой знае какво ставаше с Тони? Беше насаме с убиец, човек, от когото спокойно можеше да се очаква, че ще посегне на живота му.

Каза си, че би могла да му позвъни по мобилния телефон. Бяха се споразумели да постъпи така само в краен случай, но сега случаят беше достатъчно краен. Набра номера му и зачака. Мълчание, после познатият сигнал и вбесяващо спокойният женски глас, който я уведоми, че номерът не може да бъде избран в момента.