Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Някой от антуража ви, така ли? — намеси се Уортън, горд, че можа да употреби такава сложна дума.

Джако се засмя със звучния си баритон.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, инспекторе, но аз не разполагам с това, което се определя като антураж. Имам колеги, с които работя, когато подготвям и водя моето шоу. Когато заминавам за срещите си с публиката, понякога продуцентът или някой организатор идват с мен. Но като изключим това, всякакви разходи за допълнителен персонал са от моя джоб. И тъй като голяма част от приходите от моето шоу отиват за благотворителни цели, ми се струва идиотско да хвърлям пари за излишен персонал. Затова, както обясних и на следовател Боуман, не разполагам с вярна свита. Има, разбира се, една постоянно следваща ме група поклонници. По мои сметки не са повече от десетина-дванайсет. Те се появяват редовно на всички мероприятия, в които участвам аз. Особняци, но напълно безобидни според мен.

— Това е белег за популярност — поясни спокойно Мики. — Ако след теб не се влачат постоянно определен брой чешити, значи си никой. Обикновено става дума за зле облечени мъже със спортни якета и жени с жарсени панталони и отвратителни прически. Сред тях определено няма човек, заради когото едно младо момиче би избягало от къщи.

— Горе-долу същото казах и аз на следовател Боуман — продължи Ванс. Мислеше, че двамата с Мики се сработват великолепно. Такъв взаимен усет, такава хармония! Може би беше време да обмислят вариант за общо шоу. Трябваше да не забравя да спомене идеята пред продуцента си. — Тя ми показа няколко снимки на млади момичета, но нито едно лице не ми се стори познато. — Той сви рамене и се усмихна обезоръжаващо. — Нищо чудно. Понякога на такава среща ми се налага да дам над триста автографа. Изобщо не подписвам, а просто драсвам нещо — той погледна тъжно към протезата си. — Писането е едно от многото неща, които вече не съм в състояние да върша както трябва.

Възцарилата се тишина се стори на Уортън по-протяжна от минутата мълчание в памет на падналите герои. Порови из мисълта си за някакъв въпрос.

— Как реагира тя, сър? Искам да кажа, когато й обяснихте, че не разпознавате нито едно от момичетата.

— Стори ми се, че е разочарована — отвърна Ванс. — Но призна, че не е разчитала много на успех. Аз от своя страна изказах съжаление, че не можах да й помогна, и тя си тръгна. Трябва да е било към… ами към десет и половина, нещо такова.

— Значи тя прекара тук около час? Доста дълго време за няколко въпроса — отбеляза Уортън — по-скоро от дребнавост, отколкото като израз на подозрение.

— Така изглежда, нали? — съгласи се веднага Ванс. — Но като сметнем няколкото минути, докато ме чакаше, после времето, през което варих кафе, а и разменихме обичайните общи приказки. Хората винаги се интересуват от интересни подробности около „Визитите на Ванс“. После, докато преглеждах снимките, се забавих доста. Човек не може да се отнесе небрежно към изчезнало дете. Искам да кажа, минало е толкова време — доколкото разбрах в някои случаи и години, следователно може действително някои от тях и да са убити. Струваше си да отделя повече време.

— Разбира се, сър — отвърна Уортън. Искаше му се да не бе повдигал въпроса. — Вероятно не е споменавала пред вас нещо, свързано с плановете й за остатъка от деня?

Ванс поклати глава.

— Съжалявам, инспекторе. Останах с впечатлението, че бърза за следваща среща, но не спомена нито къде е срещата, нито с кого.

— Защо мислите така, сър? — Уортън вдигна рязко глава. За първи път изпита чувството, че върши нещо смислено, вместо да провежда ненужен рутинен разпит.

Ванс се намръщи за миг, като че ли се опитваше да си припомни нещо.

— Когато разгледах снимките, й предложих още кафе. Но тя погледна часовника си и като че ли се стресна. Очевидно не бе забелязала, че е минало толкова време. Каза, че трябва да тръгва, и че нямала представа, че е толкова късно. Тръгна си след една-две минути.

Уортън затвори бележника си.

— Аз също трябва да тръгвам, сър. Много благодаря и на двама ви, задето отделихте време да поговорим. Ако има още нещо, в което се съмнявам, ще се обадя.

Той стана и направи знак с глава на помощника си.

— Не искате ли да поговорите и с Бетси? — попита Мики. — Тя сигурно ще пристигне скоро.

— Не, не мисля, че е необходимо — отвърна Уортън. — Честно казано, убеден съм, че посещението на следовател Боуман у вас няма нищо общо със смъртта й. Просто трябва да проследим всички възможности.