Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Мики си каза, че инспектор Колин Уортън все едно бе излязъл от някой от ужасните екшъни с ченгета, бандити и напълно предвидим край, с които всички канали запълваха времето между късните новини и края на програмата. Някога сигурно е имал известна грубовата привлекателност, но чертите му се бяха размазали от прекаленото пиене и некачествената храна. Кожата под сините му очи висеше на торбички. Тя продължи да си изгражда образа му — вероятно е женен втори път, но и този брак е пред разпадане; децата от първия му брак сигурно са тийнейджъри, и то от най-кошмарния вид; оплаква се от лека, но постоянна болка някъде из вътрешните органи. Мики прибра целомъдрено колене и му отправи усмивката, придавала увереност на хиляди гости в студиото. Беше ясно, че ще го обработи без проблеми. И него, и помощника му, който създаваше впечатлението, че едва се удържа да не й поиска автограф.

Тя погледна часовника си.

— Джако всеки момент ще си дойде. Сигурно е попаднал в някое задръстване. Предполагам, че същото важи и за Бетси — личната ми асистентка.

— Да, разбирам — отвърна Уортън. — Ако нямате нищо против, можем да започнем и без тях. Ще поговорим с госпожица Торн и господин Ванс, когато се появят. — Той сведе поглед към папката, отворена на коленете му. — Разбрах, че сте разговаряли по телефона с младши следовател Боуман, в деня, преди да умре. Как стана това?

— Имаме две телефонни линии — една за мен и една за Джако. Те не са включени в телефонния указател, пазим ги в тайна. Номерата са известни само на няколко души. Когато излизам, прехвърлям моя номер на мобилния си телефон. Тя се свърза с мен по този номер — мисля, че беше около осем и половина в петък сутринта. Работех с едно момиче от моя екип и тя вероятно може да потвърди часа.

Преценявайки, че има опасност да започне да скача от тема на тема — явен признак на притеснение — Мики замълча за миг.

— Оказа се обаче, че не ви търси някой от екипа? — попита Уортън.

— Да. Беше непознат за мен глас. Представи се като младши следовател Боуман от лондонската полиция и помоли за среща с Джако. С мъжа ми.

Уортън кимна окуражаващо.

— А какво отвърнахте вие?

— Обясних й, че е избрала моя номер, тя се извини и каза, че са й го дали като негов директен телефон. Попита дали той е при мен, а когато й казах, че го няма, попита може ли да остави съобщение за него. Обикновено не изпълнявам задълженията на негова секретарка, но тъй като все пак говорех с човек от полицията и не знаех за какво става дума, реших да запиша съобщението й и да му го предам. — Тя се усмихна плахо — изпълняваше ролята на плаха жена, изпълнена с неувереност при общуване с представители на закона. Преиграваше видимо, но Уортън явно не забелязваше нищо.

— Постъпили сте разумно, госпожо Морган — каза Уортън. — Какво беше съобщението?

— Тя каза, че става дума за обикновена формалност, рутинна работа, но се налагало да разговаря с него във връзка с някакво дело, по което работела. Била ангажирана през седмицата и помоли да се видят в събота, по което и да е време, стига да му е удобно. Остави и телефон, на който да я търси при нужда.

— Запазихте ли този номер? — попита Уортън, просто защото такива бяха стандартните изисквания.

Мики взе един бележник и му го подаде.

— Както виждате, ангажиментите ми за всеки ден се записват на нова страница. Тук записвам всичко, съобщения, нови идеи за програмата, неща, свързани със семейството.

Тя посочи няколко реда в началото на страницата.

Уортън прочете:

— „Мл. Следовател Шарон Боуман. Джако — ср.???? събота, когато ти е удобно. 307 4676, сержант Дивайн“. — Това потвърждаваше сведенията, които сержант Дивайн им бе дала по телефона, но Уортън държеше да се подсигури двойно. — Това лондонски номер ли е?

Мики кимна.

— Да. 0171 — кодът е като нашия, затова не го записах. Логично, нали? Тя беше служителка на лондонската полиция.

— Тя беше командирована в един отдел в Лийдс — каза той бавно. — Затова и живееше там, госпожо Морган.

— О, разбира се — каза тя отпаднало. — Разбирате ли, не знам защо, не бях обърнала внимание на този факт. Странно.

— Наистина — каза Уортън. — И така, вие предадохте съобщението на вашия съпруг и това беше всичко?

— Записах се на гласовата му поща. По-късно той спомена, че я е поканил да дойде у дома в събота сутринта. Знаел е, че няма да имам нищо против, защото и без това заминавахме с Бетси за Льо Туке, искахме да си починем през уикенда.