Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ако не го познаваха, военнослужещите го наричаха „сър“. Личеше си, че този човек е гледал смъртта в очите и не е трепнал. Всички предполагаха, че е бил в спецвойски, бил е рейнджър или опитен десантчик. Истински закален воин…

А той изобщо не беше служил. Едва не го стори навремето, но тогава се появи Лидия и цивилният живот му се видя по-разумен избор.

Иронията се състоеше в това, че стойките и маниерите на Дон Шенли изобщо не се влияеха от службата. Бяха естествени, той сякаш се бе родил с тях.

Все пак излъчването му не се дължеше само на външния вид. Шенли бе отличен стрелец и имаше задълбочени познания по военно дело. Разбираше от оръжия и тактика, познаваше военната история и знаеше как работи целият този страховит бизнес до най-малките подробности.

По природа беше съвестен и педантичен, а надарен с тези качества човек може по-лесно и задълбочено да вникне в нуждите на клиентите. Това бе задължително условие, за да си върши работата както трябва. С тази работа той хранеше семейство, а то бе всичко за него. Лидия и близнаците бяха причината да върши всичко това с гордост. Освен туй го смяташе и за необходимост. Американските военни трябваше да имат най-доброто въоръжение, което парите и технологията могат да осигурят, и той, Дон Шенли, им го даваше. Тази мисъл правеше съня му спокоен.

Но когато обучаваше войници, които всеки момент щяха да изложат живота си на опасност, той изпитваше чувство на вина, необходимост да плати някакъв дълг. С оръжие в ръка да се бие за родината. Беше старомоден мъж с прости житейски ценности — съвестен и обичлив.

Шенли вдигна телефона и се обади на Лидия в Ню Джърси. Правеше го всяка нощ, когато не си беше у дома, откакто се бяха оженили преди осем години. Тя спеше и когато вдигна слушалката, му отговори със сънлива топлота.

Близнаците били добре. Сам много харесал новата рецепта за палачинки. Саманта искала да свири на китара вместо на пиано. Климатикът бил оправен, всичко било наред. Липсвал й и го обичала.

Шенли затвори. Имаше добра работа в чудесна фирма и жена и деца, които обожаваше. Би трябвало да се чувства напълно доволен. А ето че нещо липсваше… Изпитваше нужда да служи.

Той свали нозе от леглото и започна да проверява оборудването. Накрая разглоби и почисти автомата М16-А2 и оксидирания в тъмно „Барет“ 16 16 Марка лека картечница-гранатомет, често използван от спецотрядите за борба с тероризма. — Б.пр. . Уредът „Магнавокс МАГ-600“, който утре щеше да демонстрира на 82-ра въздушнопреносима, беше доста интересен.

Това бе уред за виждане на термично изображение, което означаваше, че реагира на топлинно излъчване. С негова помощ човек можеше да поразява целта на значителни разстояния в абсолютна тъмнина, мъгла или дим. Същите резултати можеха да се постигнат и когато се монтираше на противовъздушен гранатомет „Стингър“.

Едно от най-интересните приложения на уреда бе използването на термичното изображение при шофиране. С помощта на термичен обектив, свързан с малък монитор, монтиран в арматурното табло, човек можеше да кара без светлини и в най-тъмната нощ. Повечето оптични уреди за нощно виждане имаха нужда, макар и съвсем незначителна, от малко светлина, за да дават ясни образи. Термичните действаха в пълен мрак.

Шенли привърши с почистването на оръжията и прегледа графика си за утре.

В три часа следобед щеше да пристигне за персонална демонстрация някой си полковник Хюго Фицдуейн, от ирландските рейнджъри, заедно с придружаващи го лица. Имаха някои проблеми за разрешаване и както му се струваше, именно „Магнавокс“ можеше да им помогне. Искаха да оборудват една МВА — машина за внезапна атака — с термоуред за нощно виждане и да видят дали уредът ще издържи на удари и друсане.

Той се усмихна — семейство Шенли бе дошло от измъчваната от глад Ирландия в средата на деветнадесети век. Кой би помислил тогава, че Ирландия ще стане независима държава с процъфтяваща и просперираща икономика. С нетърпение чакаше да се запознае с този полковник Фицдуейн.

Той погледна часовника си, минаваше един през нощта. Бе работил за компанията осемнадесет часа. Малко лично време нямаше да му се отрази никак зле. Навлече си банските, наметна мъхеста хавлия и се отправи към басейна.

Коридорите бяха пусти и когато излезе вън, видя, че повечето прозорци са тъмни. Практически беше сам в целия хотел. Все пак имаше и персонал от нощната смяна, но илюзията, че тук е абсолютно самотен, му харесваше. Една изложба обикновено означава непрестанен наплив на хора. Е, той ги обичаше, но понякога изпитваше непреодолима нужда да се изолира.