Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн взе решението. Ако Калвин заемеше позиция над пистата, когато наземните сили влезеха в атака, той щеше да се върне навреме за оттеглянето им. Неговият малък летателен апарат бе в състояние да развие повече от сто километра в час при изключен шумозаглушител.

— Действай, Калвин — каза той и му разясни задачата.

Калвин кимна. В ход бяха последните приготовления. За пръв път поставиха на главите си миниатюрните системи за радиовръзка.

Досега се поддържаше режим на пълно радиомълчание, който трябваше да продължи до самото нападение. Но Фицдуейн прецени възможностите за избор и предпочете предимството на моменталната връзка при самата атака пред риска от евентуалното подслушване. Освен това сигналът бе кодиран и при подслушване радистът щеше да чуе само прашенето на статичното електричество.

Мина и последната проверка на екипировката, часовниците бяха синхронизирани. Нощта бе безлунна, но небето беше безоблачно и балдахинът от звезди осигуряваше достатъчна светлина за ефикасното действие на очилата за нощно виждане. Но дори и при абсолютна тъмнина помощните средства за термично насочване, доставени от фирмата на Шенли, им бяха станали втора природа.

Калвин, приел пак формата на пингвин, отлетя. Фицдуейн подаде знак с ръка, последователно повторен от всеки гънтрак. Колоната потегли към целта.

След няколко часа, мислеше Шенли, ще трябва да убивам други човешки същества. Не ме интересува какво са сторили. Не мога да поема отговорността да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата. Другите могат, те са професионалисти. Дори и Лий Кокрейн е служил във Виетнам. Аз не мога да го сторя. Във Файетвил го направих при самозащита и нямах време за мислене. Тук имам достатъчно време за това и знам, че не мога да го сторя. Никога не съм служил в армията. Доколкото успея, ако тялото ми не ме подведе, ще се опитам да извърша всичко, което се иска от мен — но не и да убивам. Аз просто не мога. Нека другите да отнемат човешкия живот. Аз не съм служил в армията.

Разкъсваха го чувства за вина и страх. Бе си го представял като една безкрайна тренировка. Внимателната подготовка, дългото чакане, възбудата от предстоящото нападение, покачването на адреналина и накрая самото действие. В много отношения това бе така само на пръв поглед. Същите хора, същото оборудване, същото усещане за морска болест при поклащането на гънтрака, преодоляващ неравностите на ужасния терен.

Но дълбоко в себе си, в самата си същност той се чувстваше съвсем различно. Сигурността бе изчезнала. Като че ли уменията, дали му толкова много увереност, се бяха изпарили. Сега на тяхно място се настаниха ужасът и съмнението в собствените му сили.

Напразно оставих семейството си. Не мога да извърша това, ще разочаровам другарите си. Ще загина мърцина тук в Мексико. Защо точно аз? Защо точно сега? Страх ме е повече, отколкото побира самият смисъл на думата…

Дяволската стъпка

Постовият при главния портал на долината в Дяволската стъпка, известна като Салвадор, си погледна часовника. Времето като че ли бе спряло. Това бе най-неприятната страна от службата на постовия, особено в тази умопомрачително тъпа част на света, където нищо не се случваше. Основната защита бе разположена по периметъра на платото на стотици километри оттук, а вътрешността бе опразнена. В това нямаше нищо чудно. Кой нормален човек би пожелал да живее в тази адска дупка?

Той бе застъпил на пост в полунощ — само преди час, ако можеше да се вярва на часовника, но сякаш бе преди цяла вечност. Една особено студена вечност. Стъпката бе не само на 1200 метра височина, но и в хълмистото подножие на планините Текуно. Според него името на местността идеално пасваше с това на домакина тук — самия дявол.

Бе адски студено през нощта и много горещо през деня, а земята — спечена, суха и камениста — се отнасяше грубо с ботушите. Наоколо гъмжеше от гадини — мухи, скорпиони, змии и гущери. Честно казано, той не разбираше защо базата бе разположена точно тук. Но и никой не му бе искал мнението по въпроса. Плащаха му за наемник, а не за консултант.

— Хей, Ахмед! — извика той.

Ахмед изгрухтя. Той седеше в купола на един Т55 и блокираше входа на лагера през нощта. Разполагаше с малко повече удобства от колегата си, тъй като носеше на главата си плетената от жена му вълнена шапка, бе облечен по-дебело и се ползваше от топлината на малката нафтова печка на танка. Основното му развлечение обаче се състоеше в разглеждането на една книжка с японски порно комикси.