Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Милдред си спомни поправения клуб сандвич и лекото кимване, което получи от Арчи, и си даде сметка, че наистина е много важно да се разбира с готвача. Но вече ненавиждаше Айда и направи усилие това да не проличи по гласа й:

— Моля те, благодари от мое име на Арчи и му кажи, че се надявам да не го разочаровам. — Произнесе го достатъчно силно, за да я чуе и Арчи и беше възнаградена със силен мечешки смях.

— Работното ти време е от единайсет преди обед. Ако искаш закуска, идвай в десет и трийсет. Приключваш в три часа, след това можеш да обядваш. Вечер нямаме много клиенти, затова тогава има само три момичета, които се редуват. Ще работиш два пъти седмично от пет до девет за същата надница като през деня. В неделя заведението е затворено. Ще ти трябват бели обувки. Като на медицинските сестри, има ги във всеки магазин, струват два и деветдесет и пет. Какво има, Милдред, да не би да не желаеш работата?

— Просто съм малко уморена.

— Не се учудвам, при това твое безцелно разкарване.

Когато се прибра, завари децата, които току-що се бяха върнали от училище. Даде им мляко и бисквити и ги прати навън да си играят. След това се преоблече и си сложи чехли на пулсиращите от умора крака. Тъкмо се канеше да полегне, но чу подвикване и при нея влезе госпожа Геслър, която беше в мрачно настроение. Оказа се, че Айк не се бе прибрал предната вечер. Обадил й се около девет и й казал, че го повикали по спешност и нямало да може да се върне до сутринта. Било нормално за работата му и наистина се появил в десет, както обещал, но въпреки това госпожа Геслър му имаше много малко доверие, както и на всички останали, апропо.

— Луси, можеш ли да ми заемеш три долара? — попита я Милдред.

— Мога и повече, ако искаш.

— Не, благодаря. Намерих си работа и ми трябват някои неща.

— Веднага ли?

— За другата сутрин.

Госпожа Геслър излезе, а Милдред отиде в кухнята, за да й направи чай. Тя се върна, седна с благодарност пред димящата чаша и подаде на Милдред една банкнота.

— Нямах три, ето ти пет.

— Благодаря. Ще ти ги върна.

— Каква работа си намери?

— О… просто работа.

— Съжалявам… Но ако е онзи вид работа, се надявам да си в дом, в който плащат по пет долара. Прекалено млада си, за да се продаваш за два и лично аз не бих го правила с моряци.

— Сервитьорка съм в закусвалня.

— Горе-долу същото.

— Като че ли да.

— Странно, не е моя работа, но през цялото време, докато отговаряше на обявите и се опитваше да се уредиш като продавачка, се чудех защо не опиташ нещо подобно.

— Защо, Луси?

— Да речем, че си бе намерила работа в продажбите. Колко щеше да получаваш? Не знам какво си си мислела, но в търговията се работи за комисиони, защото е близо до ума, че ако не продаваш, няма и да ти плащат. А днес кой купува? Щеше само да висиш в някой магазин по цял ден, да се чудиш как да свържеш двата края и да не успяваш. Но пък хората продължават да ядат, дори и сега. Все нещо ще печелиш. А после… не знам. Може и да не си съгласна, но ми се струва, че не ставаш за търговия, не си от този тип хора. Но пък в това…

Всичко, което госпожа Бул беше казала, думите на госпожица Търнър и онова, което й беше подсказала нейната собствена интуиция след пътуването до Бевърли Хилс, изведнъж се стовари върху нея и тя хукна към банята. Млякото, сандвичите и чаят се надигнаха нагоре, докато тялото й се разтърсваше от мъчителни стенания. Госпожа Геслър застана до нея и й хвана главата, обърса устата й и й даде вода, а след това внимателно я поведе към леглото. Тя се срути върху него, обзета от истерия, хълцаше, трепереше и се гърчеше. Госпожа Геслър я съблече, разтри гърба й, потупа я и й каза да си излее всичко, да не се опитва да потиска чувствата си. Тя се отпусна и плака, докато цялото й лице се намокри от сълзи, които позволяваше на госпожа Геслър да бърше. Мина доста време, докато притихне, но не постигна мир, а потъна в мрачна безнадеждност.

— Не мога да го направя, Луси! — каза тя. — Просто… не… мога.

— Скъпа! Какво не можеш да направиш?

— Да нося униформа. Да взимам бакшиши. Да се изправя пред онези ужасни хора. Те ме наричат с ужасни думи. А един ме хвана за крака. О, още усещам ръката му. Бръкна ми чак до…

— Колко ти плащат?

— Двайсет и пет цента на час.

— И бакшишите са отделно?

— Да.

— Скъпа, ти си луда. От бакшишите ще печелиш по два долара на ден и ще изкарваш… поне двайсет на седмица, а толкова пари не си виждала откакто „Пиърс Хоумс“ фалира. Трябва да го направиш заради себе си. Никой вече не обръща внимание на униформите. А и се обзалагам, че ти седи добре. Освен това, хората правят каквото могат…