Том Клэнси - Червеният заек

— Е, и какво стана с доклада за президента?

— Изпратиха му го, но с пет страници анотация от мен. Надявам се да я е прочел. Твърди се, че чете много. Както и да е. Това, което искам да кажа, е, че те основават политиката си на лъжи и вероятно ние можем да подобрим политиката си към тях, ако преценяваме фактите малко по-внимателно. Мисля, че икономиката им е яко затънала, Саймън. Абсурд да произвеждат толкова, колкото твърдят. Ако беше така, щяхме да видим положителните резултати в продуктите им, а ние не виждаме нищо, нали така?

— Защо да се страхуваме от държава, която дори не може да се изхранва?

— А сега, де? — поклати глава Райън.

— През Втората световна война…

— През 1941 г. Русия беше нападната от страна, която никога не е обичала, но Хитлер беше тъпанар и не успя да се възползва от антипатията им към собственото им ръководство, а приложи расистка политика, която беше пресметната така, че да върне руския народ обратно в ръцете на Джо Сталин. Така че това не е подходящо сравнение, Саймън. Съветският съюз е нестабилен поначало. Защо? Защото обществото е несправедливо, а няма такова нещо като стабилно несправедливо общество. Тяхната икономика — той спря за малко. — Знаеш ли, все трябва да има начин да се възползваме от това…

— И какво да направим?

— Да разтърсим основите им. Може би слабо земетресение.

— И да ги смажем? — попита Хардинг и повдигна вежди. — Имат ядрени оръжия, забрави ли?

— Е, добре, ще се опитаме да им подготвим меко кацане.

— Много благородно от твоя страна, Джак.

Работата на Ед Фоли като пресаташе не беше много ангажираща, що се отнася до времето, което отделяше да четка местните американски кореспонденти и по-рядко други журналисти. „Други“ включваше репортери предимно от „Правда“ и още няколко руски издания. Фоли смяташе, че всички те бяха агенти или сътрудници на КГБ. Между двете неща нямаше разлика, тъй като КГБ имаше практиката да използва журналистическо прикритие за своите разузнавачи. Затова ФБР следеше повечето руски репортери в Америка или ги наблюдаваше изкъсо, особено ако разполагаше със свободни хора, които да натовари със задачата. Репортерите и разузнаването на практика изпълняваха идентични функции.

Току-що бе притиснат яко от някакъв тип от „Правда“ на име Павел Курицин, който или беше професионален агент, или четеше прекалено много шпионски романи. Тъй като е по-лесно да се правиш на глупак, отколкото на умен, Фоли през всичкото време се лигавеше на развален руски с подчертано гордо изражение за това, че е успял да усвои сложния език. Курицин обаче му го зачука и го посъветва да гледа руска телевизия, за да се научи да говори майчиния му език. Веднага след срещата Фоли докладва на ЦРУ, че Павел Евгениевич Курицин му мирише на момче от Второ главно управление и че по всяка вероятност го е проверявал, но че по негова преценка бе издържал теста. Човек, разбира се, никога не можеше да е сигурен. Беше чувал, че руснаците дори наемат хора, които можели да четат мисли. Фоли знаеше, че те експериментират почти всичко, дори нещо, което наричали четене на мисли от разстояние. Според професионалното му мнение това си беше циганско шарлатанство, но агенцията му се бе вързала и разработваше своя програма за негово разочарование. За Ед Фоли, щом нещо не можеше да се пипне, значи не съществуваше. Но никой не знаеше докъде може да стигнат ония лентяи в Дирекцията за разузнаване, за да омаловажат къртовската работа на истинските шпиони от ЦРУ.

Достатъчно бе, че Иван имаше очи, а само Господ знаеше колко уши в посолството, макар че сградата редовно се проверяваше от електронни специалисти. (Веднъж откриха бръмбари дори в кабинета на посланика.) От другата страна на улицата се намираше бивша църква, която сега се използваше от КГБ. В посолството на САЩ й викаха „Света Богородица Микрочипская“, тъй като сградата бе фрашкана с късовълнови предаватели, насочени към посолството, за да пречат на устройствата, използвани от хората на ЦРУ за подслушване на съветските телефонни и радиосистеми. Количеството радиация, което се излъчваше оттам, граничеше с опасните за здравето равнища и поради това посолството се предпазваше с метални плоскости върху стените, които връщаха обратно голяма част от нея към хората оттатък улицата. Играта си имаше правила, а руснаците ги спазваха, но често правилата са напълно безсмислена работа. Изпращаха негласни протести до местните власти, които неизбежно ги посрещаха с вдигане на раменете от недоумение „Кой, ние?“, и обикновено нещата стигаха дотук. Лекарят на посолството казваше, че не се притеснява, но неговият кабинет се намираше в мазето, където радиацията не достигаше заради преградата от камък и мръсотия. Някои от хората се шегуваха, че може да си свариш кренвирши за хотдог върху первазите на източните прозорци.