Том Клэнси - Червеният заек

— Американците плащат на курвите си много по-скъпо, отколкото ние в Европа. Но те са без сърца, Ищван.

Хъдсън никога не бе плащал на курва.

— Сърцата им въобще не ме интересуват — отвърна Ковач и се захили.

Той бе погълнал солидно количество токайско вино от сутринта, тъй като през нощта не му предстоеше работа.

— Може да ти поискам услуга.

— Какво да ти донеса?

— Нищо. Нещо да изнесеш — обясни Хъдсън.

— Проста работа. Граничарите създават повече проблеми, когато внасяме, макар че и на това му се намира цаката.

Той щракна с двата пръста, за да покаже от какво се интересуваха най-много граничарите — мангизи.

— Добре, но пакетът може да е обемист — предупреди Хъдсън.

— Колко голям? Да не искаш да изнеса танк? — Унгарската армия тъкмо бе получила от новите руски танкове Т-72 за повдигане на бойния дух, както обясниха по телевизията. — Не е невъзможно, но ще излезе солено.

Поляците вече бяха снабдили СИС с танк от същия модел — факт, който бе широкоизвестен.

— Не, Ищван, много по-малък. С моите размери, но четири пакета.

— Четирима души? — попита Ковач и получи вместо отговор втренчен поглед. — Разбрах, проста работа. — Басд мег — добави той, което означаваше „Да го еба“.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Ищван — каза Хъдсън с доволна усмивка. — Колко?

— За четирима души в Югославия… — Ковач се замисли за малко. — Ами, пет хиляди дойче марки.

— Ез курва драга! — възрази Хъдсън или поне се опита. (На унгарски това означаваше „Адски е скъпо!“.) — Добре, крадец такъв! Ще ти платя колкото искаш, само защото си ми приятел. Но да знаеш, че ти е за последно. — Той си допи виното. — Както знаеш, мога да изпратя пакетите и по самолет.

— Само че летищата са фрашкани с ченгета — напомни му Ковач. — Жалките копелета са винаги на линия заедно с нещастните си началници. Абсурд е да ги подкупиш.

— Вярвам ти — съгласи се Хъдсън. — Добре. Ще ти се обадя.

— Когато пожелаеш. Знаеш къде да ме намериш.

Хъдсън стана.

— Благодаря за питието, приятел.

— То е като смазочно масло за бизнеса — отвърна Ковач, докато отваряше вратата да изпрати госта си.

Пет хиляди германски марки щяха да покрият голяма част от дълговете му, а освен това можеше да купи с тях доста стоки, които да препродаде в Будапеща срещу солидна печалба.

Зайцев звънна в туристическото бюро в 15:30 часа. Надяваше се да не е проявил прекалено нетърпение, но бе напълно в реда на нещата хората да се вълнуват как ще прекарат отпуската си.

— Другарю майор, имате запазени места за влака вдругиден. Потегля от Киевската гара в тринайсет и трийсет и пристига в Будапеща два дни по-късно точно в четиринайсет часа. Билетите ви са за вагон девет-нула-шест в купета А и Б. Имате резервация в хотел „Астория“ в Будапеща, стая триста и седем, за единайсет дни. Хотелът се намира точно срещу Съветския културен дом, където КГБ естествено разполага с бюро за свръзка, в случай че се нуждаете от съдействие на място.

— Отлично. Благодаря ви за помощта — Зайцев се замисли за миг. — Ако искате нещо от Будапеща, мога да ви донеса.

— О, много ви благодаря, другарю — гласът на чиновника се оживи. — Да, може би бельо за жена ми.

— Какъв размер?

— Жена ми е истинска рускиня — отвърна гласът, като съвсем нямаше предвид, че сграда от анорексия.

— Много добре. Ще намерим нещо. Жена ми ще помогне.

— Отлично. Приятно пътуване.

— Благодаря, ще се постарая — обеща Зайцев.

След като уреди този проблем, Олег Иванич стана от бюрото си и отиде при дежурния началник, за да докладва за плановете си за следващите две седмици.

— Не работеше ли по някаква задача, за която само ти имаш достъп? — попита подполковникът.

— Да, но поисках разрешение от полковник Рождественски и той ми каза да не се притеснявам за това. Можете да му се обадите за потвърждение, другарю — каза му Зайцев.

Подполковникът така и направи в негово присъствие. Краткият телефонен разговор приключи с „Благодаря, другарю“. След това погледна към подчинения си.

— Добре, Олег Иванич, свободен си от тази вечер. А може ли да те помоля да ми донесеш нещо от Будапеща…

— Разбира се, Андрей Василиевич. Ще ми дадете парите, след като се върна.

Андрей беше свестен началник. Никога не крещеше и помагаше на подчинените си, когато го помолеха за нещо. Жалко, че работеше в служба, която убиваше невинни хора.

Оставаше само да разчисти бюрото си, което не бе трудно. Правилата в КГБ изискваха всяко бюро да изглежда като останалите, за да могат служителите да ги сменят, без да се смущават. Зайцевото изглеждаше точно според инструкциите. Моливите бяха идеално подострени и подредени и всяка бумага бе поставена на определеното място. Той изпразни пепелника и отиде до тоалетната. Изправи се пред огледалото и смени кафявата вратовръзка със синята на райета. Погледна часовника си. Беше малко рано. Зайцев се пошляя на връщане, като изпуши две вместо една цигара, поразходи се, за да се порадва на ясния следобед, купи си вестник и се запаси с шест пакета „Краснопресненский“, първокласни цигари, каквито пушеше Леонид Брежнев, преди да ги откаже, срещу две рубли и четирийсет копейки. Поне за влака да имаше по-свестни цигари за пушене. Освен това трябваше да си изхарчи рублите. Там, където отиваше, нямаха никаква стойност. След това се отправи към метрото, където погледна часовника. Влакът пристигна точно навреме.