Том Клэнси - Червеният заек

— Кога? — поиска да узнае Ед.

— Скоро.

— Колко скоро?

— От нас зависи.

— Сериозен ли е? — попита Ед жена си, което означаваше: „Струва ли си да си губим времето с него?“

— Мисля, че да.

Човек никога не можеше да е сигурен, но Мери Пат имаше нюх за хората и той никога не се колебаеше да заложи на него. Той кимна.

— Имаме ли си компания? — бе следващият й въпрос.

Очите на Фоли огледаха улицата и огледалото. Ако ги следеше някой, то със сигурност беше невидимият човек.

— Никаква.

— Добре. — Тя понамали звука. — Ед, знаеш, че и аз ги харесвам, но ми бръмна главата.

— Добре, мила. Трябва да се отбия до посолството следобед.

— Защо? — попита тя с характерния полусърдит глас, познат на всеки женен мъж по света.

— Остана ми нещо да довърша от вчера…

— И да провериш резултатите от бейзболните мачове — изсъска тя. — Ед, защо не си сложим сателитна антена в апартамента?

— Работим по въпроса, но руснаците ни правят спънки. Страхуват се, че може да се използва за шпионаж — добави той с възмущение в гласа.

— Да, бе. Непрекъснато все това правим — каза тя за всеки случай, ако КГБ разполагаше с някой много печен човек, който да се е промъкнал през нощта под колата на паркинга. ФБР щеше да открие бръмбара, пък и тя се съмняваше, че руснаците имат подобен умник. Да не говорим, че радиостанциите им бяха пълен боклук. И все пак трябваше да внимават.

Кети изведе Сали и малкия Джак да поиграят навън. Паркът се намираше само на две преки от „Фристоу Уей“. Там имаше люлки, а Сали много ги обичаше, и трева, която малчуганът можеше да скубе и да пъха в устата си. Той тъкмо се учеше да си служи с ръчичките. Всичко, което попадаше в малкото му юмруче, моментално се озоваваше в устата му — факт, познат на всеки родител по света. Както и да е, това бяха последните дни, в които децата можеха да поиграят на слънце. Предстояха дълги зимни нощи. Освен това осигуриха малко тишина и спокойствие на Джак да поработи върху книгата си за Холси.

Той тъкмо беше измъкнал един от учебниците по медицина на Кети, за да прочете за херпес зостер — кожно заболяване, което е тормозело американския адмирал в много неудобен момент. Само от това, което прочете в уводната част за болестта — свързваха я с варицелата, — му стана ясно, че за застаряващия адмирал тя е била като средновековно мъчение. Още по-тежко трябва да е преживял факта, че любимата му група бойни кораби, „Ентърпрайс“ и „Йорктаун“, е трябвало да отплават на важна мисия без него. Но е приел това като мъж — единствения начин, по който Уилям Фредерик Холси-младши е приемал всичко в живота си, и лично е препоръчал Ричмънд Спруънс да заеме мястото му. Двамата са били коренно различни. Холси — грубиян, пияч, як пушач, бивш футболист. Спруънс — непушач, изтънчен интелектуалец, който никога не повишавал тон. Но станали много близки приятели, а по-късно по време на войната си разменили командването на тихоокеанския флот, преименувайки го от Трети на Пети флот.

„Това — мислеше си Райън — е най-неопровержимото доказателство, че Холси също е бил интелигентен, а не грубиянинът и агресорът, за какъвто го представят неговите, съвременници по вестниците.“ Интелектуалецът Спруънс едва ли щеше да се сприятели с един недодялан тъпак. Но техните екипажи са се зъбили един на друг като котараци, които се бият за разгонена котка — вероятно войнишкият вариант на „моят татко може да набие твоя татко“ при децата на възраст до седем години.

Джак разполагаше със собствено описание на Холси за болестта му, макар че думите му със сигурност са били туширани от неговия редактор и съавтор, тъй като Бил Холси действително е говорел като уличен бандит на няколко питиета. Вероятно това е била и една от причините да се харесва толкова много на журналистите.

Записките и няколко документа бяха натрупани на купчинка до компютъра му. Джак работеше на текстообработваща програма „Уърдстар“. Беше доста сложна, но значително по-приятна, отколкото да тракаш на пишеща машина. Чудеше се кой щеше да е най-подходящият издател. Издателството на флота го търсеше отново, но той като че ли предпочиташе някое по-голямо. Първо обаче трябваше да завърши книгата. Така че да се залавя за работа и да разгадае сложния начин на мислене на Холси.

Днес обаче се разсейваше. Не беше обичайно за него. Пишеше както обикновено с по четири пръста, но мозъкът му не беше концентриран, сякаш се мъчеше да се отклони към нещо друго. Това се дължеше на работата му на аналитик в ЦРУ. Някои от проблемите просто не го оставяха на мира и го принуждаваха да мисли непрекъснато за тях, докато не намереше отговора на някой въпрос, който често биваше безсмислен. Понякога му се бе случвало същото, докато работеше в „Мерил Линч“, когато купуваше акции и търсеше скрити рискове или възможности за печалба при покупко-продажбата на някоя компания. Това често бе предизвиквало разправии с шефовете в нюйоркската централа, но Райън не беше човек, който би направил нещо само защото така му е наредило началството. Даже в морската пехота очакваха от един офицер, колкото и младши да беше, да мисли, а на брокера клиентите доверяваха парите си да се грижи за тях като за свои. В повечето случаи той успяваше. Когато инвестира собствени средства в „Северозападната железопътна компания“, шефовете му го съветваха да не рискува, но той не ги послуша и спечели много пари, включително за клиентите си, които му се довериха. Това му доведе цяла тълпа нови клиенти. Така че Райън се бе научил да вярва само на инстинктите си за нещата, които не можеха да се видят или да се подушат. Едно от тях беше въпросът за папата. Наличната информация не даваше възможност да се нарисува цялостната картина, но той бе свикнал. В търговията с акции се бе научил как и кога да залага пари при липса на пълна картина и в девет от десет случая се бе оказвал прав.