Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Добре. Искам всички да се отпуснат. — „Защо никога не могат да осигурят ленти с флотска тематика“ — чудеше се Манкузо. Армията тази година им беше осигурила какви ли не хубави работи…

— Добро утро, капитане. — В командния пункт беше влязъл Уоли Чембърс, дежурният офицер. — Каква е хавата?

— Уоли, ела с мен в каюткомпанията. Искам да прослушаш нещо. — Манкузо извади касетката от джоба на ризата си и поведе Чембърс към кърмата.

На двеста мили североизточно от „Далас“ в Норвежко море „Коновалов“ се носеше със скорост четиридесет и един възела в югоизточна посока. Капитан Туполев седеше сам в каюткомпанията и четеше съобщението, което беше получил преди два дни. Обхващаше го ту ярост, ту тъга. Значи Учителя беше направил това! Той беше поразен.

Но можеше ли да се направи нещо? Заповедите, които Туполев беше получил, бяха изрични, както изтъкна и неговият замполит, а самият той е бил ученик на предателя Рамиус. И той самият можеше да се окаже в много лошо положение. Ако това говедо успееше.

Значи Марко беше изиграл всички, не само „Коновалов“. Туполев се беше размотавал из цялото Баренцово море като последен глупак, докато Марко се е носел в съвсем друга посока. Такова предателство, такава демонична заплаха за Родината. Беше просто невъобразимо — и при това прекалено невъобразимо. При всичките облаги, с които разполагаше Марко. Четиристаен апартамент, вила, собствено жигули. А Туполев още нямаше собствен автомобил. С много труд беше достигнал до поста командир и ето че сега всичко, което беше постигнал, беше застрашено да се срути — заради този негодник! Щеше да е късметлия, ако успее да запази това, което има.

„Трябва да убия приятел“ — помисли си той. Приятел? Да, той признаваше пред себе си, че Марко му беше добър приятел и чудесен учител. В какво беше сбъркал?

Наталия Богданова.

Да, изглежда, че в това беше причината. Голяма нелепост беше това, което се случи. Ех, колко пъти беше вечерял с тях, колко пъти Наталия се смееше, радвайки се на хубавите си, силни, големи синове. Тази разкошна жена я уби един тъп, некомпетентен хирург. Нищо не можеше да се направи, той беше син на член на ЦК. Беше абсолютно безобразие тези неща още да се случват след три поколения строители на социализма. Нищо не можеше да оправдае цялата тази лудост.

Туполев се наведе над схемата, която беше взел. Трябваше да стигне района на дислокация си след пет дни, ако двигателят издържи, а Марко не бързаше особено — и нямаше защо. Марко беше лисица, а не бик. Другите алфи щяха да го изпреварят, Туполев знаеше, но нямаше значение. Той сам трябваше да свърши това. Ще изпревари Марко и ще го причака. Марко ще се опита да се промъкне покрай него, но „Коновалов“ нямаше да го изпусне. И с „Червения октомври“ щеше да е свършено.

Британският морски „Хариър“ FRS.4 беше подранил с една минута. Той повися за малко над фара за кацане на „Кенеди“, докато пилотът оценяваше размера на мястото за кацане, вятъра и морските условия. Като поддържаше постоянна скорост на приближаване тридесет възела, той елегантно подходи отдясно с изтребителя си, после леко кацна в средата на самолетоносача, малко по-близо до палубната надстройка на „Кенеди“, точно в центъра на палубата за излитане. Група матроси моментално се втурнаха към самолета, трима от тях носеха тежки метални клинове, четвърти — метална стълба, която постави на кабината на самолета, чийто капак вече се отваряше. Екип от четирима прокараха зареждащ шланг към самолета, изпълнени от желание да демонстрират бързината, с която американската флота обслужва самолетите. Пилотът беше облечен в оранжев гащеризон и жълта спасителна жилетка. Остави шлема си на облегалката на предната седалка и слезе по стълбата. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че самолетът е в опитни ръце, и хукна към палубната надстройка. Райън го чакаше при люка.

— Ти ли си Райън? Аз съм Тони Паркър. Къде е кенефът?

Джак му даде точни указания и пилотът хукна, оставяйки го да стърчи, облечен в летателен костюм, с чанта в ръка. Райън се почувства тъпо. В другата му ръка се поклащаше бял пластмасов шлем, докато той гледаше как механиците зареждат „Хариър“. Зачуди се дали знаят какво точно правят.

Паркър се върна след три минути.

— Капитане — каза той, — едно нещо никога не монтират в изтребител и това е пустия му клозет. Налеят те с кафе и чай и те изстрелят, а няма къде да се изпикаеш.