Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Някъде още по-назад един танкер, пълен с втечнен природен газ, се приближаваше към морския коридор, който бреговата охрана беше затворила за всички обикновени морски съдове, за да позволи на плаващата бомба да премине безпрепятствено до терминала в Коув Пойнт, Мериленд, или поне такава беше версията. Райън се чудеше по какъв начин флотското командване е успяло да накара шкипера на кораба да имитира повреда в двигателите или да забави пристигането му. Те бяха закъснели с шест часа. Флотата трябва да е била вече дяволски изнервена преди изплуването им преди четиридесет минути, което мигновено беше забелязано от един „Орион“.

Червените и зелените светлини от фара танцуваха върху вълничките. Далеч пред себе си Райън видя осветения мост над залива Чесапийк, по който не се движеха коли. ЦРУ вероятно беше инсценирало пътно произшествие, за да го затвори — може би трактор с ремарке или два трактора, натоварени с яйца или бензин. Нещо, което изглеждаше правдоподобно.

— Никога ли не сте били преди в Америка? — попита Райън, за да подхване разговор.

— Не, никога в западна страна. Веднъж в Куба, преди много години.

Райън се огледа на север и юг. Пресметна, че вече са преминали покрай носовете.

— Е, добре дошъл вкъщи, капитан Рамиус. Колкото до мен, сър, дяволски се радвам, че сте тук.

— И още по-щастлив, че самият вие сте тук — отбеляза Рамиус.

Райън се засмя високо.

— Можете да заложите задника си за това. Още веднъж ви благодаря, че ме оставихте да се кача тук.

— Вие си го спечелихте, Райън.

— Казвам се Джак, сър.

— Краткото на Джон, нали? — попита Рамиус. — Джон е същото като Иван, а?

— Да, сър, мисля, че е така. — Райън не разбра защо лицето на Рамиус цъфна в усмивка.

— Приближава се влекач — посочи Манкузо.

Зрението на американския капитан беше изключително. Райън не можа да види през бинокъла си нищо в продължение на още цяла една минута. Влекачът се появи като сянка, по-тъмна от нощта, може би на около миля встрани.

— „Септър“, тук „Падука“. Чувате ли ме? Край.

Манкузо извади портативната радиостанция от джоба си.

— „Падука“, тук „Септър“. Добро утро, сър — поздрави той с английски акцент.

— Моля, стройте се след мен, капитане, и ме последвайте.

— Чудесно, „Падука“. Ще ви следваме. Край.

„Септър“ беше името на английска ударна подводница. Тя трябва да е някъде много далече, помисли Райън, патрулирайки около Фолкленд или друго отдалечено място, така че пристигането й в Норфолк да се приеме като още един рутинен случай, а не като извънредно и трудно за вярване събитие. Очевидно е мислено за някой агент, който би могъл да намери нещо подозрително в пристигането на странната подводница.

Влекачът се приближи на няколкостотин метра и се обърна, за да ги поведе с пет възела. Една самотна червена светлина им показваше къде се намира

— Надявам се, че няма да налетим на някой цивилен съд — каза Манкузо.

— Но нали казахте, че входът на пристанището е затворен? — учуди се Рамиус.

— Има вероятност някое приятелче да е излязло с малката си платноходка. Хората могат свободно да преминават през пристанището до Дисмал Суамп Ченъл и лодките им са почти незабележими за радарите Непрекъснато се промъкват.

— Но това е лудост!

— Това е свободна страна, капитане — тихо започна Райън. — Ще ви трябва известно време, докато разберете какво означава човек да е наистина свободен. Думата често пъти се използва неправилно, но с времето ще разберете колко мъдро е било решението ви.

— Тук ли живеете, капитан Манкузо? — попита Рамиус.

— Да, отрядът ми е базиран в Норфолк. Домът ми е на Вирджиния Бийч. Вероятно няма да мога да го видя скоро. Веднага ще ни изпратят обратно. Това е единственото, което могат да направят. Така че това ще е поредната Коледа, когато няма да ме има в къщи. Какво да се прави — това е част от работата ми.

— Имате ли семейство?

— Да, капитане. Съпруга и двама синове. Майкъл, на осем и Доминик, на четири години. Свикнали са баща им да отсъства.

— А вие, Райън?

— Момче и момиче. Предполагам, че ще си бъда вкъщи за Коледа. Съжалявам, капитане. Разбирате ли, в началото имах някои съмнения. Но след като нещата се поуспокоят, бих искал да събера цялата тази тайфа за нещо специално.

— Тържествена вечеря? — изсмя се Манкузо.

— Нея ще прехвърля на ЦРУ.

— А ЦРУ какво ще прави с нас? — попита Рамиус.

— Както ви казах, капитане, след една година вие ще живеете собствения си живот където пожелаете и ще правите, каквото поискате.