Том Клэнси - Всички страхове

Най-накрая Райли извади съобщението на принтера и изключи компютъра. Така бе изтрит всякакъв спомен за предаването. После отец Тим пусна писмото до Ватикана по факса. Цялото занимание му отне около три изморителни часа. Когато Райли най-сетне приключи с това, знаеше, че ще се НАЛОЖИ да работи до полунощ. За разлика от обикновените бизнесмени обаче отецът не ругаеше.

— Тази работа не ми харесва — забеляза тихо Лиъри, без да сваля бинокъла от очите си.

— На мен също — съгласи се Полсън. Той гледаше през малък оптически мерник, който му позволяваше да вижда по-добре. Ситуацията бе напрегната. ФБР преследваше този човек вече десет години. Свързан с убийството на двама специални агенти и един шериф, Джон Ръсел (известен и под псевдонимите Мат Мърфи, Ричард Бъртън и Червената мечка) бе член на организация, наречена „Воинско общество на сиукската нация“. Въпреки това той нямаше ни най-малко основание да се нарича „воин“. Роден в Минесота, далеч от резервата на сиуксите, той бе крадец на дребно, чието първо по-сериозно престъпление го бе пратило в затвора. Именно там Джон Ръсел бе открил етническата си принадлежност. Пак там му бяха насадили в главата изопачения образ на коренните жители на Америка, който според Полсън повече се връзваше с Михаил Бакунин, отколкото с Кочис или Тухулхулзот 13 13 Кочис или Тухулхулзот — индиански вождове. — Бел.прев. . След присъединяването си към друга основана в затвора група — „Американско индианско движение“ — Ръсел се бе замесил в дузина нихилистични акции, завършили с убийството на трима федерални служители.

После следите му се изгубиха. Един по един обаче всички членове на организацията бяха заловени и днес идваше ред на Джон Ръсел. Един от начините, чрез които воинското общество си набавяше средства, бе пласирането на наркотици в Канада. Грешка на организацията обаче бе позволила на ФБР да разкрие плановете им.

Бяха се укрепили в порутените останки на някакво селце недалеч от границата с Канада. Екипът по спасяване на заложници, който както обикновено нямаше работа, сега бе превърнат в ударна група на Бюрото. Десетте човека, предвождани от Денис Блек, се намираха под командването на специален агент, отговарящ за района. Този факт бе лишил професионалистите от Бюрото от възможността да покажат обичайната си ефективност. Местният специален агент старателно бе подготвил подробен план, който бе започнал зле и се намираше само на крачка от пълния провал. В болницата вече имаше трима агенти с наранявания от автомобилните каскади. Други двама бяха с огнестрелни рани. В замяна на това един от „обектите“ бе мъртъв, а друг може би ранен. Никой обаче не знаеше със сигурност какво точно е състоянието му. Останалите трима или четирима — и това не знаеха точно — се бяха укрепили в руините на някакъв мотел. Бяха сигурни само, че телефонът в мотела все още работи или пък някой от „обектите“ притежава клетъчен телефон. Резултатът — журналистите вече бяха налице. Всичко в момента бе толкова объркано, че без съмнение би заслужило възторга на Финис Т. Барнъм 14 14 Финис Т. Барнъм (1810–1891) — известен американски шоумен. — Бел.прев. . Местният специален агент се опитваше да спаси последните късчета от репутацията си, като използваше журналистите в своя подкрепа. За съжаление той не бе съобразил разликата между професионалистите от Денвър и Чикаго и местните репортери, току-що излезли от журналистическите школи. Сравнението определено не бе в полза на последните.

— Бил Шоу утре ще изяде това момче с парцалите — забеляза тихо Лиъри.

— Да, но въпросът е какво да правим сега — изръмжа в отговор Полсън.

— Какво става там? — попита по радиото Блек.

— Забелязва се движене, но не можем да различим лицата — отвърна Лиъри. — Много е тъмно. Тези юнаци може и да са тъпи, но в никакъв случай не са луди.

— „Обектите“ са поискали да им бъде изпратен телевизионен репортер с камера.

Специалният агент се съгласи.

— Денис, имаш ли… — започна Полсън, като едва не строши оптическия мерник от гняв.

— Да, имам — отвърна Блек. — В крайна сметка заповедите дава той, а не аз. Поне така ми каза.

Парламентьорът, натоварен от Бюрото да преговаря — психиатър с огромен опит, — все още бе на два часа път от мотела. А местният специален агент явно искаше да чуе нещо за себе си във вечерните новини. На Блек му идваше да го пребие, но нямаше да го стори.

— В крайна сметка не могат да го арестуват за некадърност — изкоментира Лиъри с ръка на микрофона. „Е, единственото нещо, което онези момчета нямат, е заложник. Защо пък да не им го дадем?! Така поне парламентьорът няма да стои без работа.“