Том Клэнси - По заповед на президента

— Да тръгваме. — Дигс енергично се настани на задната седалка в колата си и шофьорът потегли към издигнатия участък, наречен «Железният триъгълник». Краткото съобщение на адютанта му по радиостанцията накара американския адмирал да изръмжи: — По дяволите!

— Проблем ли има?

Генерал Дигс разгъна картата си.

— Онзи хълм е най-важната част от долината, но те не са го разбрали. Е, ще си платят за този малък пропуск. Всеки път се случва същото. — Войници от противниковите сили вече тичаха към свободния връх.

— Благоразумно ли е Сините да напредват толкова бързо толкова далече?

— Генерале, както скоро ще видите, това е адски неблагоразумно.

— Защо не говори повече, защо не се показва повече пред публика?

Шефът на разузнаването можеше да каже много неща. Президентът Райън несъмнено беше зает. Имаше да върши толкова много неща. Управлението на страната му бе обезсилено и преди да може да говори, той трябваше да го организира. Трябваше да се занимава с държавното погребение. Трябваше да разговаря с много чужди правителства, да им дава обичайните уверения. Трябваше да решава проблемите на сигурността, не на последно място от които беше собствената му безопасност. Членовете на американския кабинет и главните президентски съветници бяха загинали и трябваше да бъдат заменени… но не го питаха за това.

— Проучихме този Райън — отвърна той. Най-вече от вестниците — огромен брой вестници, — пратени по факса от мисията на ООН към неговото правителство. До днес е произнесъл само няколко публични речи. Бил е офицер от разузнаването — всъщност «вътрешен» човек, занимавал се е с анализи. Очевидно е добър, но все пак е вътрешен човек.

— А защо Дърлинг го е издигнал толкова?

— За това писаха вчера американските вестници. Имали са нужда от вицепрезидент. Дърлинг освен това е искал някой да подсили екипа му по международните отношения, а този Райън има известен опит. Представи се добре, спомнете си, в конфликта им с Япония.

— Като помощник, не като лидер.

— Точно така. Никога не се е стремил към високи постове. Според нашата информация се е съгласил да заеме поста временно, за по-малко от една година.

— Не съм изненадан. — Даряеи погледна бележките си: помощник на вицеадмирал Джеймс Гриър, заместник-директор на ЦРУ; за кратко временно изпълняващ длъжността заместник-директор; заместник-директор на централното разузнаване; съветник на президент Дърлинг по въпросите на националната сигурност; накрая временно приел поста вицепрезидент. Впечатленията му от този Райън бяха верни още от самото начало — помощник. Навярно опитен, както самият той имаше опитни помощници. Но никой от тях не би могъл да поеме неговите задължения. Нямаше си работа с равен нему. Добре. — Какво друго?

— Като специалист в областта на разузнаването, той ще е необикновено добре информиран за международните отношения. Всъщност през последните години той притежава може би най-добрите познания по тези въпроси в Америка, но за сметка на почти пълно невежество във вътрешната област — продължи офицерът. Тези данни идваха от «Ню Йорк Таймс».

— Аха. — И именно с тази информация започна планирането. Засега все още беше само мислено, но това скоро щеше да се промени.

— Е, как са нещата във вашата армия? — попита Дигс. Двамата генерали стояха сами на най-високата точка в района и наблюдаваха бойните учения под тях с бинокли за нощно виждане. Както се предвиждаше, «32-ри» — Бондаренко трябваше да мисли за тях така — бяха смазали разузнавателните обходи на Сините сили, разгърнаха се наляво и сега напредваха срещу «вражеската» бригада. При отсъствието на действителни жертви беше истинско удоволствие да гледат как мигащите жълти «мъртви» светлинки се включват една по една. Руснакът все пак трябваше да отговори на въпроса.

— Ужасно. Изправени сме пред необходимостта да изградим всичко от нулата.

Дигс се обърна.

— Е, точно така започнах и аз. — «Ти поне си нямаш работа с наркотици» — помисли си американецът. Спомняше си, че като млад лейтенант се страхуваше да влезе в казармата без пистолет. Ако руснаците бяха направили своя ход в началото на 70-те… — Наистина ли искате да използвате нашия модел?

— Може би. — Единствената грешка на американците беше, че Червените сили допуснаха командирите на подразделенията им да предприемат тактическа инициатива, нещо, което съветската армия никога не би позволила. Но съчетани с доктрината, разработена в академията «Ворошилов», резултатите се виждаха ясно. Трябваше да запомни това, а Бондаренко бе нарушавал правилата в собствените си тактически сблъсъци — още една причина, поради която беше генерал вместо мъртъв полковник. Освен това го бяха назначили за командващ операциите на руската армия. — Проблемът е в парите, разбира се.