Том Клэнси - По заповед на президента

— Обикновено такива церемонии се провеждат там, господин президент — съобщи му много припряната служителка. — Няма да има място за всички загинали… — тя не му каза, че един от екипа бе предложил службата да се проведе на открито на стадиона «Р. Ф. Кенеди», за да има място за всички жертви, — … а само за президента и госпожа Дърлинг, плюс някои от загиналите конгресмени. Свързахме се с единайсет чужди правителства по въпроса за това кои дипломати да участват. Имаме също предварителен списък на официалните чуждестранни представители, които ще присъстват на церемонията. — Тя му подаде и този списък.

Райън го прегледа разсеяно. Това означаваше, че след заупокойната служба щеше да му се наложи да се срещне «неофициално» с многобройни държавни глави, за да проведе «неофициални» делови разговори. За всяка от срещите щеше да му трябва специален инструктаж и освен че всеки от тях щеше да моли или иска нещо, щяха и да го преценяват. Джак знаеше как става това. В момента по целия свят президенти, премиер-министри и неколцината все още крепящи се диктатори четяха свои собствени докладни — кой е този Джон Патрик Райън и какво можем да очакваме от него? Зачуди се дали те нямат по-добра идея от него за отговора на този въпрос. Навярно не. В края на краищата тяхното разузнаване едва ли беше по-различно от неговото. И маса от тях щяха да пристигнат с правителствените си самолети, отчасти, за да изразят уважението си към президент Дърлинг и американското правителство, отчасти, за да хвърлят поглед на новия американски президент, отчасти, защото се очакваше да го направят. И така, колкото и ужасно да бе за хиляди хора, в света на политиката това събитие представляваше просто поредното механично упражнение. На Джак му се прииска да изкрещи от ярост, но какво можеше да стори? Мъртвите си бяха мъртви и цялата му мъка не можеше да ги върне, а функционирането на тази и на всички останали държави трябваше да продължи.

— Бихте ли дали на Скот Адлер да прегледа това? — Някой трябваше да определи колко време ще е необходимо да прекара с официалните гости, а Райън не беше компетентен да го направи.

— Да, господин президент.

— Какви речи ще трябва да произнеса? — попита Джак.

— Нашите хора вече работят по въпроса. Би трябвало да разполагате с предварителните планове на речите до утре следобед — отвърна госпожа Симънс.

Президентът кимна и остави списъците настрани. Когато шефката на протокола напусна стаята, влезе някаква секретарка — той не знаеше името й — с купчина телеграми, останали непрочетени в казармата на морската пехота, плюс още един документ със списък на задачите за този ден, подготвен без негово участие или намеса. Тъкмо се канеше да измърмори нещо по този въпрос, когато секретарката каза:

— Получили сме над десет хиляди телеграми и електронна поща от… е, от граждани.

— И какво се казва в тях?

— Най-вече, че се молят за вас.

— О! — Това някак си го изненада. Но дали Бог щеше да се вслуша в молитвите им?

Джак се върна към официалните телеграми и първият му ден продължи.

Животът в страната като цяло беше замрял, въпреки че новият й президент се мъчеше да навлезе в новата си работа. Банките и финансовите борси бяха затворени, същото се отнасяше за училищата и много бизнес организации. Всички телевизионни мрежи хаотично бяха преместили седалищата си в различни вашингтонски бюра, в резултат на което започнаха да работят заедно. Разположените около Хълма камери без спиране продължаваха да показват спасителните операции, репортерите продължаваха да говорят, за да не се изпълни ефирът с тишина. Към единайсет сутринта един от крановете вдигна останките от опашката на боинга и ги натовари върху плоската товарна платформа на голям камион, за да бъдат откарани в базата на военновъздушните сили «Андрюс». Тя щеше да е центърът на онова, което по липса на по-подходящ термин наричаха «разследване на катастрофата», и камерите проследиха камиона по улиците. Малко по-късно по почти същия път поеха още две машини.

Различни «експерти» помагаха за запълване на тишината и анализираха инцидента. Това бе изключително трудно, тъй като все още нямаше почти никакво изтичане на информация — онези, които се опитваха да открият какво се е случило, бяха прекалено заети, за да разговарят с репортери, било то официално или не, и макар че журналистите не можеха да го признаят, най-сериозният им източник на информация бяха развалините пред трийсет и четирите камери. Това оставяше на експертите съвсем малко почва за разсъждение. Разпитваха свидетели, които разказваха спомените си — за огромна изненада на всички се оказа, че няма абсолютно никакви записи на самолета. Номерът, изписан на опашката, се знаеше — едва ли можеше да не се забележи, както от федералните власти, така и от самите репортери. Принадлежността на самолета към Японските авиолинии незабавно се потвърди, наред с точния ден, в който беше излязъл от конвейерите на «Боинг» до Сиатъл. Бяха интервюирани представители на компанията и се оказа, че модел 747-400 тежи малко над двеста тона празен. С теглото на горивото, пътниците и багажа, които можеше да вдигне във въздуха, числото се удвояваше. Един пилот, запознат с този тип самолети, обясни пред две от телевизионните мрежи как е станало възможно да се осъществи полетът до Вашингтон и после да се изпълни смъртоносното спускане, докато негов колега направи същото пред останалите. И двамата грешаха в някои от подробностите, но те бяха съвсем маловажни.