Том Клэнси - По заповед на президента

Подобно на всички хора по света, Даряеи се съсредоточи върху лицето и гласа на Райън. Отговорът на първия въпрос бе очевидно механичен. Каквото и да знаеха за инцидента, те нямаше да го кажат. Навярно не знаеха много, но това беше разбираемо. Денят му бе дълъг и Даряеи го използва полезно. Извика при себе си шефа на американското бюро (всъщност цял отдел в правителствената сграда в Техеран) в министерството на външните работи и нареди да му изготвят доклад за работата на американското правителство. Положението се оказа още по-добро, отколкото се беше надявал. Не можеха да приемат нови закони, да събират нови данъци и да отделят пари, докато не се възстановеше Конгресът им, а за това щеше да е нужно време. Бяха обезглавени почти всичките им министерства. Сега това момче Райън — Даряеи бе седемдесет и две годишен — представляваше американското правителство, а аятолахът не остана впечатлен от онова, което видя.

Съединените американски щати го тормозеха от години. Притежаваха такава огромна мощ! Въпреки че съкрати военните си сили след падането на Съветския съюз — по-малкият «сатана» — Америка беше в състояние да извърши неща, които не бяха по силите на никоя друга държава. Нуждаеше се единствено от политическа решителност и макар че такава обикновено й липсваше, тя представляваше постоянна заплаха. Понякога страната се сплотяваше зад една-единствена обща цел, както се бе случило не толкова отдавна срещу Ирак, и последствията бяха ужасно сериозни в сравнение с малкото, което беше постигнала собствената му държава по време на продължилата близо десетилетие кръвопролитна война. В това се криеше американската опасност. Но сега Америка бе отслабена — дори по-скоро, почти обезглавена. И най-силното тяло става безполезно, когато му отрежат главата…

Останал е само един човек, вече без да слуша думите на американеца, си помисли Даряеи. Сега думите нямаха значение. Райън не казваше нищо съществено, но с поведението си говореше много на един човек от другата страна на земното кълбо. Новият глава на тази държава имаше шия, в която се съсредоточи погледът на аятолаха. Символиката беше ясна. В края на краищата техническият проблем бе да се довърши отделянето на главата от тялото, а единственото помежду тях беше шията.

— Десет минути до следващото интервю — съобщи Арни, след като Джой потегли с колата си за летището. Репортерът от «Фокс» беше в гримьорната.

— Как се справям? — Този път Джак свали микрофона преди да се изправи. Трябваше да се разтъпче.

— Не е зле — снизходително отсъди ван Дам. На един професионален политик би могъл да каже и нещо друго. Ако изобщо имаше намерение да си върши работата, Райън на първо място имаше нужда от повече самоувереност. Президентският пост бе тежък товар дори и в най-благоприятно време и макар на всеки, които го беше заемал, неведнъж да му се бе искало да се избави от Конгреса, другите институции и министерствата, именно Райън щеше да разбере колко необходима е цялата управленческа система — и щеше да го разбере по възможно най-трудния начин.

— Трябва да свикна с много неща, нали?

— Ще се научиш — обеща му шефът на персонала.

— Може би — усмихна се Джак, без да разбира, че сутрешните му занимания — доскорошните му занимания — му бяха помогнали да забрави другите обстоятелства. В същия миг един от агентите му подаде лист хартия.

Колкото и несправедливо да беше спрямо другите семейства, съвсем разбираемо основен приоритет представляваше трупът на президента Дърлинг. Откъм западната страна на сградата бяха докарани четири подвижни крана, които работеха под ръководството на защитени с каски строителни техници, застанали заедно с група опитни работници долу в голямата зала, прекалено близо един до друг в разрез с правилата за безопасност, но службата по безопасността тази сутрин не се навърташе наоколо. Единствените държавни инспектори, които имаха значение, бяха агентите от Службата за сигурност — ФБР можеше и да е водеща инстанция, но никой не би застанал между тях и собственото им печално разследване. Наблизо имаше и лекар, както и санитарен екип, за малко вероятната случайност някой въпреки всичко да е оцелял. Истинският проблем беше координирането на работата на крановете, които спускаха куките си в кратера — така изглеждаше сега залата — като четири жирафа, пиещи вода от един и същ извор.

— Вижте! — посочи един строителен техник. Една почерняла мъртва ръка стискаше автоматичен пистолет. Трябва да беше на Анди Уокър, шефът на охраната на Роджър Дърлинг. Последно го бяха показали по телевизията в краката на своя президент, втурнал се да го свали от подиума, но прекалено късно, за да постигне нещо повече от собствената си смърт при изпълнение на служебните си задължения.