Том Клэнси - По заповед на президента

— Такива са проблемите на охраната — съчувствено отговори заместник външният министър по въпросите на политиката. — Изглежда, големите шефове никога не обръщат внимание, нали?

Беше много красиво. Кой ли го бе направил? Отговорът не закъсня. Телевизионните репортери, които нямаха какво друго да правят, продължаваха да насочват камерите си към самолетната опашка. Той отлично помнеше символа — много отдавна бе участвал в операция, завършила с взривяването на самолет, на чиято опашка имаше червен жерав. Сега едва не съжали за това, но завистта не му позволи. Защото завиждаше. Като един от най-прочутите терористи в света — мислено използваше тази дума и на това тайно място тя му харесваше, макар че не можеше да я използва никъде другаде — такова събитие трябваше да е негово дело, а не работа на някакъв аматьор. Защото онзи бе точно такъв. Аматьор, чието име щеше да научи заедно с всички останали на земята — от телевизионните новини. Иронията беше достатъчно силна. Още от юношеството си се бе посветил на изучаване и практикуване на политическо насилие, на учене, мислене и планиране — и на изпълняване на такива актове, отначало като участник, а после като командир. А сега какво? Някакъв аматьор го беше изпреварил, изпревари целия нелегален свят, на който принадлежеше той. Щеше да се разгневи, ако всичко това не бе толкова красиво.

Опитният му ум провери възможностите и бързо ги анализира. Сам човек. Може би двама. Най-вероятно сам. Както винаги, стиснал устни си помисли той и кимна, един човек, готов да умре и да се пожертва за каузата — на каквато и кауза да служеше — можеше да е много по-опасен от цяла армия. В сегашния случай въпросният човек беше притежавал специални умения и достъп до специални средства, което му бе послужило добре.

За сам човек е лесно да пази тайна. Той изсумтя. Винаги се сблъскваше с този проблем. Най-трудното беше да открие подходящите хора, хора, на които да може да се довери, които не биха се раздрънкали или доверили на други, които споделяха собственото му чувство за мисия, които бяха самодисциплинирани и искрено желаеха да рискуват живота си. Последният критерий бе най-важен и някога се установяваше съвсем лесно, но в днешния променящ се свят това ставаше все по-трудно. Искрената преданост изчезваше.

Винаги по-умен и по-проницателен от съвременниците си, самият той се беше сблъскал с необходимостта да участва в три истински операции и макар че бе готов да извърши онова, което трябваше да се свърши, не жадуваше да го направи отново. В края на краищата беше прекалено опасно. Не че се страхуваше от последствията от действията си — въпросът бе, че мъртвият терорист е също толкова мъртъв, колкото и жертвите му, а мъртъвците повече не могат да участват в акции. Беше готов да се превърне в мъченик, но никога не се бе стремил истински към това. Най-после, той искаше да победи, да пожъне плодовете от действията си, да бъде признат за победител, освободител, завоевател, да попадне в книгите, които щяха да четат бъдещите поколения, като нещо повече от бележка под линия. Повечето хора щяха да запомнят успешната мисия, която беше гледал по телевизора в спалнята си, като нещо ужасно. Не като дело на човек, а като нещо подобно на природно бедствие, защото, колкото и елегантно да беше изпълнено, то обслужваше политически цели. И това бе проблемът с безумния акт на самотния жертвоготовен мъченик. Не беше достатъчен само късмет. Трябваше да има причина и следствие. Актът се смяташе за успешен само ако водеше до нещо друго. Този очевидно не бе такъв. А това беше твърде лошо. Не се случваше често…

Мъжът протегна ръка към чашата портокалов сок. Често ли? Та това не се бе случвало никога, нали? Въпросът беше философски. Като се върнеше назад в историята, можеше да каже, че убийците са били в състояние да събарят или поне да обезглавяват правителства, но тогава подобна задача е означавала елиминирането на един-единствен човек, а въпреки умението на емисарите съвременният свят беше прекалено сложен. Дори да убиеш президент или премиер-министър — даже един от последните останали крале, в които са се вкопчили някои нации — друг ще заеме вакантното място. И в този случай очевидно бе станало така. Но имаше разлика. Нямаше правителство, чиито членове да застанат зад новия президент и гневните им лица да изразяват солидарност, решителност и последователност. Ако когато самолетът беше паднал, бе готово нещо друго, нещо по-голямо и по-важно, тази красота щеше да е още по-прекрасна. Положението не можеше да се промени, но както при всички такива събития, и от успеха, и от провала му можеше да се научи много, а последиците, съзнателно търсени или не, бяха съвсем, съвсем истински.