Том Клэнси - По заповед на президента

— Отдавна разговаряме за това — съгласи се Холбрук, докато вадеше диапозитива от апарата. — Но как можеш да…

— Да го наложа ли? Лесно. Ако няма президент и няма начин да се избере нов в рамките на Конституцията, значи трябва да стане нещо, нали?

— Да убиеш президента? — изсумтя Пит. — Кой точно?

Това беше проблем. Човек не трябваше да е гений, за да го реши. Ако Райън излезеше от играта, на негово място идваше Килти. Ако Килти излезеше от играта, оставаше Райън. Щеше да е много трудно. И двамата си спомняха охраната, която бяха видели в Белия дом. Ако убиеха единия, службите щяха да изградят около другия стена, за пробиването на която щеше да трябва ядрена бомба. «Планинците» не разполагаха с такава. Те предпочитаха традиционните американски оръжия, например пушки. Но и пушките им не бяха много. Южната морава на Белия дом беше гъсто обрасла с дървета и, както бяха забелязали, защитена от умело укрити землени насипи. Сградата можеше да се види само откъм пътя, минаващ покрай фонтана до самата нея. Всички заобикалящи я постройки бяха държавни и на покривите им винаги имаше хора с бинокли — и пушки. Американската СС бе решена да задържи хората надалеч от «техния» президент, слуга на народа, чиито стражи изобщо не се доверяваха на този народ. Но ако онзи, който живееше в тази къща, наистина беше човек от народа, нямаше да има нужда от това, нали? Някога Теди Рузвелт бе отварял вратите и се беше ръкувал с обикновени хора часове наред. Това вече не можеше да се случи!

— И двамата едновременно. Според мен Райън ще е по-трудната мишена — каза Браун. — Искам да кажа, че той е по-защитеният. На Килти му се налага да обикаля много, да разговаря с идиотите от вестниците и няма да е толкова добре защитен, нали?

Холбрук оправи диапозитива и каза:

— Прав си.

— Значи, ако измислим начин да оправим Райън, изкарването на Килти от играта ще е много по-лесно. — Браун извади от джоба си клетъчния телефон. — Лесно за координиране.

— Карай нататък.

— Това означава да се доберем до графика му, да научим ежедневните му навици и да изберем момента.

— Скъпо — отбеляза Холбрук, като превключи следващия диапозитив. Беше кадър, заснеман от безброй хора от малкия северен прозорец на върха на паметника на Вашингтон — гледаше надолу към Белия дом. Ърни Браун също бе направил една снимка и в местното фотоателие му я бяха извадили с големината на плакат. После я беше разглеждал в продължение на часове. После беше взел карта, за да определи мащаба. После беше направил няколко груби изчисления.

— Скъпата част е да купим бетонобъркачка и да наемем място недалеч от града.

— Какво?

— Знам какво е мястото, Пит. Знам и как да го постигна. Просто трябва да изберем подходящия момент.

Тя нямаше да преживее нощта. Сега очите й бяха отворени. Можеха само да предполагат какво вижда. Най-после, по Божия милост, жената не усещаше болка. Това се случваше. Беше го виждал и преди, главно при пациентите, болни от рак, и то винаги бе предвестник на смъртта. Познанията му по неврология не бяха достатъчни, за да разбере причината. Може би електрохимическите връзки се претоварваха или мозъкът имаше някаква коригираща функция. Тялото знаеше какво става, знаеше, че е време да прекрати битката, и тъй като нервната система съобщаваше болката най-вече като предупреждение, когато времето за предупреждения изтечеше, изчезваше и болката. А може би всичко това беше само плод на въображението му. Навярно нейното тяло просто бе прекалено увредено, за да реагира. Сигурно вътрешноочните кръвоизливи я бяха ослепили. Беше паднала и последната система за преливане на кръв, толкова увредени бяха вените й, и сега мястото кървеше в допълнение към всички други. Оставаше единствено системата, през която й вливаха морфин, защото я бяха завързали. Снабдяването на сърцето с кръв не беше достатъчно и като се опитваше да помпи още по-усилено малкото останало количество, то се изтощаваше все повече.

Сестра Жана Батист все още издаваше звуци — едва се чуваха. От време на време до Мауди се донасяше слабо хленчене и той се чудеше дали жената не се моли. Навярно бе така. Лишена от разум и от живот — и единственото, което й оставаше, бяха безкрайните часове на молитва — закон, ръководил живота й, и в лудостта си тя се връщаше към него, защото умът й нямаше къде другаде да отиде. Пациентката се изкашля — всъщност се задави, — но после замърмори по-ясно и Мауди наведе глава да я чуе.