Том Клэнси - По заповед на президента

— И каква ще бъде позицията на «Таймс»?

— Ще ти пратя копие от уводната статия — обеща репортерът.

Повече не можеше да издържа. Вдигна слушалката и набра шестте цифри, като гледаше в мрака навън. Слънцето вече беше залязло и прииждаха облаци. Щеше да е студена, дъждовна нощ, последвана от утро, което можеше и да не доживее.

— Да? — отговори някакъв глас при първото иззвъняване.

— Тук е Бадрейн. Ще е по-удобно, ако следващият самолет е по-голям.

— Готов съм да пратя Боинг 737, но трябва да получа разрешение.

— Ще се опитаме да направим нещо оттук.

Всъщност да се раздвижи го накараха новините по телевизията. Още по-празни от обикновено, без нито един политически репортаж. Нито един, и то в страна, където политическият коментар често поглъщаше времето, определено за метеорологичната прогноза. Най-зловещ от всичко обаче беше репортажът за една джамия, стара шиитска джамия, която била оставена без поддръжка. Репортерът лееше сълзи за този факт, разказваше се дългата и достойна история на сградата и не се споменаваше нищо за това, че не я поддържаха, защото някога там се бе събирала група, обвинена, навярно справедливо, в заговор за покушение над иракския починал, любим, велик и очевидно вече изпадащ в забвение политически лидер. Нещо повече, записът показваше петима молли, които стояха пред джамията, дори без да гледат директно към камерата, и просто сочеха избелелите сини плочки по стените, навярно обсъждайки какво трябва да се направи. Това бяха същите онези петима, пристигнали като заложници на генералите. Но на екрана не се виждаше нито един войник и лицата на поне двама от моллите бяха добре известни на иракските зрители. Някой се беше добрал до телевизионната станция, по-точно до хората, които работеха там. Ако репортерите и останалите от персонала искаха да запазят работата и главите си, бе дошло време да погледнат новата реалност. Дали тези кратки няколко минути бяха достатъчно за обикновените хора да видят и познаят лицата на гостите — и да схванат тяхното послание? Щеше да е опасно да разбере отговора на този въпрос.

Но обикновените хора нямаха значение. Важни бяха полковниците и майорите. Важни бяха генералите, които не се включваха в съответния списък. Те съвсем скоро щяха да разберат. Навярно някои вече знаеха. Щяха да звънят по телефона, първо просто за да разберат какво става. Някои щяха да чуят лъжи. Някои нямаше да чуят нищо. Щяха да започнат да мислят. Щяха да започнат да сключват сделки. През следващите дванайсет часа щяха да разговарят помежду си и трябваше да взимат трудни решения. Това бяха хората, които се отъждествяваха със загиващия режим. Онези, които не можеха да избягат, които нямаха къде да избягат и нямаха пари, с които да избягат, онези, които трябваше да останат. Отъждествяването им с миналия режим можеше да се превърне в смъртна присъда — за мнозина сигурно щеше да е така. За други имаше шанс. За да оцелеят, щеше да им се наложи да направят онова, което правеха престъпниците по целия свят. Щяха да спасят собствения си живот като предложат в замяна по-голяма риба. Така ставаше винаги. Полковниците щяха да свалят генералите.

Най-после генералите разбраха.

— Боингът е готов. Има достатъчно място за всички. Може да пристигне за деветдесет минути — каза им той.

— И няма да ни убият на летището в Мехрабад? — попита заместник-началникът на генералния щаб на иракската армия.

— Да не би да предпочитате да умрете тук? — попита Бадрейн в отговор.

— Ами ако всичко е капан?

— Такъв риск съществува. В този случай ще бъдат убити петимата молли. — Разбира се, те нямаше да бъдат убити. Това трябваше да се извърши от войници, лоялни на вече мъртви генерали. Такава лоялност тук не съществуваше. Всички го знаеха. Самият акт на взимане на заложници беше инстинктивен жест и вече бе обезсилен от някого, навярно по медиите, а може би от полковника, оглавявал стражата на иранците. Предполагаше се, че той трябва да е доверен офицер от разузнаването, спомни си Бадрейн, лоялен сунит, син на член на партията «Баас». Това можеше да означава, че партията вече е подкупена. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Моллите нямаше да скрият причината за мисията си, нали? Но всичко това нямаше значение. С убийството на заложниците не можеше да се постигне нищо. Ако останеха тук, генералите бяха обречени, а мъченичеството нямаше да е съвсем неприятно за иранските молли. То беше важна част от шиитската традиция.