Том Клэнси - Дъга Шест

Но най-лошото беше, че го осъдиха като… криминален престъпник, все едно че работата му не водеше до никакви политически последствия. Беше положил големи усилия да отклони криминалния аспект, но прокурорът не отстъпи и докато изреждаше обобщената версия на обвинението си от гласа му капеше презрение, всъщност по-лошо, защото беше съвсем равнодушен при представянето на доказателствата и запази презрението си за по-късно. Санчес през цялото време бе съхранил външното си достойнство, но вътрешно бе изпитал болката на хванатия в капана звяр и трябваше да призовава на помощ целия си кураж, за да запази спокойствие. И крайният резултат съвсем не беше изненадващ.

Затворът беше навършил сто години в деня на собственото му рождение. Бе построен в стила на средновековна тъмница. Малката му като клетка килия имаше само едно прозорче, а той не беше достатъчно висок, за да може да наднича през него. Пазачите му обаче имаха камера и го следяха с нея двадесет и четири часа в денонощието, като някакво много специално животно в много специална клетка. Беше възможно най-самотният човек и го пускаха извън клетката само веднъж на ден, за едночасова разходка в мизерния затворнически двор. Карлос разбираше, че не може да очаква много повече през остатъка от живота си, и поради това куражът му постепенно го напускаше. Най-лошо от всичко беше скуката. Имаше книги за четене, но не можеше да се разходи никъде освен из няколкото квадратни метра на килията… а най-лошото беше, че целият свят знаеше, че Чакала е затворен в клетка завинаги — и затова може би щяха да го забравят.

Да го забравят? Доскоро целият свят трепереше от името му! Забравата беше най-болезненото за него.

Отбеляза си наум да се свърже с адвоката си. Разговорите им бяха насаме, а адвокатът му знаеше няколко имена, на които да се обади.

— Стартираме — обяви Малой.

Двата турбодвигателя оживяха и витлото се завъртя.

— Калпав ден — отбеляза лейтенант Харисън по интеркома.

— Отдавна ли си тук? — попита Малой.

— Само от няколко седмици, сър.

— Е, сега поне знаеш защо британците спечелиха Битката за Британия. Никой друг не може да лети в такива говна.

Флотският се огледа. Днес нищо не беше като хората. Полетният таван беше по-малко от триста метра, а дъждът се лееше здраво. Малой отново провери пулта. Всички системи на машината бяха в зеленото.

— Ясно, сър… колко часа имате на „Найт Хоук“?

— О, около седемстотин. Предпочитам качествата на „Пейв Лоу“, но и този може да лети. Май е време да го проверим, синко. — Малой издигна машината сред бушуващия с тридесет възела вятър и попита: — Всички отзад, добре ли сте?

— Взел съм си плика за повръщане — отвърна Кларк и Динг се изкикоти. — Познаваш ли Пол Джоунс?

— Полковника от Еглин ли? Уволни се преди пет години.

— Същият. Колко е добър? — попита Кларк, главно за да изпита Малой.

— Няма по-добър на хеликоптер, особено с „Пейв Лоу“. Той просто си приказваше с машинката и тя го слушаше, милата. Познаваш ли го, Харисън?

— Само по репутацията, сър — отвърна помощник-пилотът от лявата седалка.

— Дребен такъв, много добър на голф също. Сега е съветник, работи със Сикорски. От време на време се мярка в Браг. Хайде, сладурано, да видим какво можеш. — Малой завъртя вертолета в плътен десен завой. — Хм, много са добри тия машинки. Обичам си ги. Добре, Кларк, казвай каква е задачата?

— Учебната сграда, симулираме верижен десант.

— Прикрит или щурмови?

— Щурмови.

— Това е лесно. По-определено място?

— Че как! Дръжте се, тръгваме. — Малой спусна вертолета и се понесе към учебната сграда като ястреб, преследващ фазан — и пак като ястреб дръпна рязко нагоре на подходящото място, увисвайки толкова бързо, че помощник-пилотът на лявата седалка се извърна изумен от бързината, с която беше превключил. — Как беше, Кларк?

— Не много лошо — призна пестеливо ДЪГА Шест.

После Малой даде газ, за да се измъкне, като че ли изобщо не беше спирал над сградата.

— Това мога да го подобря, след като свикна с хората ти — колко бързо ще изскачат и прочие, но доставката на дълга линия обикновено е по-доброто, както знаеш.

— Стига да не загубиш представа за разстоянието и да не ни забиеш в покрива — отбеляза Чавес, което спечели обръщане на глава и кисела физиономия.

— Мойто момче, опитваме са да го избягваме. Никой не прави по-добре маневрата „люлеещ се стол“ от мен.

— Трудна е — отбеляза Кларк.

— Така е — съгласи се Малой, — но аз мога да свиря и на пиано.