Том Клэнси - Дъга Шест

Но нямаше нищо, което да свързва този човек с терористите или с тероризма. Никога не бяха го нападали, дори в най-обикновено улично престъпление, поне според „Ню Йорк Таймс“. Подобни неща, разбира се, не винаги се превръщаха в новина. Вероятно е имало някакъв инцидент, който никога не е излязъл на бял свят. Но ако е бил толкова значим, че да промени посоката на живота му — тогава е щяло да се разчуе, нали?

Вероятно. Почти сигурно, прецени той. Но думичката „почти“ беше притесняващо определение за офицер от разузнавателния бранш. Това беше човек на бизнеса. Гений, както в научната си област, така и в ръководенето на голяма корпорация. В това, както изглеждаше, той влагаше цялата си страст. Имаше много негови снимки с жени, рядко една и съща два пъти, при участието му в най-различни благотворителни и социални дейности — все хубави жени, забеляза Попов, като великолепни трофеи, които печелиш и след това окачаш на стената на подходящо празно място, докато търсиш поредния. И така, що за човек все пак беше неговият работодател?

В крайна сметка Попов не разбра нищо, което беше повече от обезпокоително. Собственият му живот беше заложен в ръцете на един човек, чиято мотивация той не проумяваше. А след като не я знаеше, не можеше да оцени оперативните опасности, които застрашаваха самия него. Ако целите му бъдеха разгадани от други и неговият работодател бъдеше разкрит и арестуван, тогава самият той, Попов, щеше да се изправи пред угрозата от арест по сериозни обвинения. „Е, помисли си бившият офицер от КГБ, докато връщаше последните периодични издания на библиотекаря, решението на това е лесно.“ Той винаги държеше една пътна чанта готова и имаше две фалшиви самоличности. При първия признак за тревога можеше да се озове на някое международно летище и да духне в Европа колкото може по-бързо, а там да се покрие и да се възползва от парите, които беше скътал в банката. Вече разполагаше с достатъчно, за да си осигури комфортен живот за няколко години, а може би и за повече, стига да намереше наистина добър инвестиционен консултант. „Изчезването от лицето на света не е чак толкова трудно за човек с подходящия тренинг — каза си той, докато излизаше на Пето авеню. — Единственото, което ти е нужно, е петнадесет–двадесет минутно предупреждение…“ Но можеше ли да е сигурен, че ще го получи?…

Германската федерална полиция беше ефикасна както винаги, забеляза Бил Тоуни. И шестимата терористи бяха идентифицирани в рамките на четиридесет и осем часа, и докато траеха разпитите на техни приятели, съседи и познати, полицията вече бе научила доста неща и ги беше предала на властите, оттам на британското посолство във Виена и оттам — в Херефорд. Пакетът данни включваше снимка и чертежи на дома, притежаван от Фюрхтнер и Дортмунд. Единият от двойката, забеляза Тоуни, се оказа художник от средно качество. В доклада се съобщаваше, че двамата продавали картини в някаква местна галерия, подписани естествено с псевдоним. Вероятно сега те бяха станали по-ценни, помисли си разсеяно Шестицата, обръщайки страницата. Имаха си и компютър, но документите в него не се бяха оказали особено полезни. Единият от тях, вероятно Фюрхтнер, според германските следователи, беше писал дълги политически филипики, приложени, но все още непреведени — доктор Белоу сигурно щеше да поиска да ги изчете. Освен всичко това имаше твърде малко интересно. Книги, много от които с политическо съдържание, повечето отпечатани и закупени в бившата ГДР. Хубав телевизор и стереосистема, и много записи и компактдискове с класическа музика. Прилична кола за хора от средната класа, добре поддържана и застрахована от местна фирма, на прикриващите ги имена — Зигфрид и Хана Колб. Нямаха кой знае колко близки приятели в съседство, бяха се държали настрана и всеки публичен аспект от живота им беше ин орднунг 24 24 Наред (нем.). — В. пр. . И все пак се бяха спотайвали там като натегнати пружини… очаквайки какво?

Какво ги беше задействало? За това германската полиция нямаше никакво обяснение. Един от съседите донесъл, че преди няколко седмици ги посетила кола — но кой е дошъл и с каква цел, никой не знаеше. Номерът на колата не бил забелязан, нито марката, въпреки че според описанието тя трябваше да е германско производство, вероятно бяла или поне светла. Тоуни не можеше да прецени доколко това е важно. Можеше да е бил някой купувач на картина, застрахователен агент… или пък лицето, което ги е накарало да излязат от укритието си и да се върнат към предишния си живот на крайнолеви терористи.