Том Клэнси - Дъга Шест

— С две десети от секундата по-бързо — отвърна Джон и с удоволствие забеляза как Динг се вкисна. — Благодаря ти.

— За какво?

— Затова, че не гръмна тъст си. — Джон го потупа по рамото и излезе от помещението.

— Добре, народе — обърна се Динг към екипа си. — Да оберем сачмите и да се върнем за критиката.

Шест телекамери бяха записали акцията. Стенли щеше да анализира всичко кадър по кадър. След това щяха да последват няколко халби в сержантския клуб на Двадесет и втори полк. Британците, както беше разбрал Динг през изминалите две седмици, гледаха на бирата си много сериозно, а Скоти Мактайлър можеше да хвърля стрелички почти толкова добре, колкото Хомър Джонстън стреляше със снайпера. Беше до известна степен нарушение на протокола, че той, така нареченият майор, обръщаше халбите си със сержанти, но пък самият той беше служил като жалък редови сержант преди да стане човек на Централното разузнавателно управление, така че ги удостояваше с разкази за предишното си битие при „Нинджите“ — разкази, които те изслушваха със смесица от уважение и насмешка. Колкото и добра да беше Седма пехотна дивизия, все пак не можеше да е толкова добра. Дори Доминго беше склонен да го признае след няколко халби.

— Какво мислиш, Ал? — попита Джон. Бюфетът с напитки в кабинета му беше отворен — едно малцово шотландско за Стенли и „Уайлд Търки“ за Кларк.

— За младежите ли? — Стенли сви рамене. — Технически са много компетентни. Стрелбата е почти безпогрешна, физическата подготовка съвършена. Реагират много добре на препятствия и на неочакваното и… какво пък, не ни убиха с рикошети, нали?

— Но? — Кларк го изгледа изпитателно.

— Но човек не знае, докато не се случи истинското. О, да, те са толкова добри, колкото СВС, но пък най-добрите от тях са бивши СВС…

„Песимизмът на Стария свят“ — помисли си Джон Кларк. Това им беше проблемът на европейците. Никакъв оптимизъм. Предпочитаха да търсят нещата, които могат да тръгнат на зле, вместо положителното.

— Чавес?

— Върховно момче — призна Стенли. — Почти толкова добър, колкото Питър Ковингтън.

— Прав си — призна Кларк въпреки лекото незачитане на зет му. Но Ковингтън беше служил в Херефорд седем години. Още един-два месеца и Динг щеше да се изравни с него. Вече беше съвсем близо. В момента разликата зависеше от това колко часа е спал всеки от тях предната нощ, а много скоро щеше да зависи от това какво са закусвали. В общи линии Джон разполагаше с подходящите хора, тренирани за подходящата цел. Сега единственото, което можеше да направи, беше да ги поддържа на това ниво. Учение, учение и пак учение.

Никой от двамата обаче не знаеше, че вече се беше започнало.

— Е, Дмитрий? — каза мъжът.

— Да? — отвърна Дмитрий Аркадиевич Попов и разклати водката в чашата си.

— Откъде и с какво да започнем? — попита мъжът.

Бяха се запознали по случайно стечение на обстоятелствата, както смятаха и двамата. Макар и по съвсем различни причини. Случи се в Париж, в кафенето на един тротоар. Единият забеляза, че другият е руснак, и искаше да му зададе няколко елементарни въпроса, свързани с бизнеса в Русия. Попов, бивш висш служител на КГБ, съкратен и търсещ възможности да навлезе в света на капитализма, бързо беше преценил, че този американец разполага с много пари и че си струва да опита удар. Беше отговорил на въпросите му открито и ясно, подвеждайки бързо американеца към логичното заключение за доскорошните си занимания — езиковите му умения (Попов владееше отлично английски, френски и чешки) проличаха веднага, както и познанията му за Вашингтон, окръг Колумбия. Попов определено не беше дипломат: бе прекалено отворен и праволинеен във възгледите си, който фактор всъщност бе допринесъл за издигането му до полковник — той все още мислеше, че заслужава генералски звезди. Както обикновено, едното водеше до другото, първо размяна на визитни картички, после пътуване до Америка като консултант по сигурността и поредица от срещи, които дискретно се бяха придвижили в посока, изненадваща по-скоро за руснака, отколкото за американеца. Попов беше впечатлил американеца с познанията си по въпросите на безопасността по улиците на чужди градове, след което дискусията се беше насочила в съвсем различна посока.

— До каква степен ви е познато всичко това? — го беше попитал американецът в кабинета си в Ню Йорк.

Отговорът беше широка усмивка. След три водки. Познавам тези хора, разбира се. Би трябвало да знаете е какво съм се занимавал преди да напусна службата в родината си.