Том Клэнси - Дъга Шест

Всички станаха и се запътиха към вратата. Стенли остана на мястото си.

— Добре мина — отбеляза Алистър, докато си сипваше втора чаша чай. — Особено за човек, непривикнал на бюрократичен живот.

— Пролича си, а? — попита Кларк с усмивка.

— Човек може да се научи на всичко, Джон.

— Надявам се. Кога е физическата подготовка?

— От шест и четиридесет и пет. Да не мислиш да тичаш с момците?

— Смятам да се опитам — отвърна Кларк.

— Твърде стар си, Джон. Някои от тези момчета бягат маратон просто за удоволствие, а ти си по-близо до шестдесетте, отколкото до петдесетте.

— Ал, не мога да командвам тези хора, без да се помъча, и ти го знаеш.

— Така е — призна Стенли.

Събудиха се късно, един по един. Повечето останаха да се излежават, някои се разшаваха до банята, където намериха аспирин и тиленол за главоболието, от което се оплакваха всички. Някои решиха да си вземат душ, други — не. В съседната стая имаше бюфет със закуска: бъркани яйца, хлебчета, наденици и бекон. Някои дори си спомниха как се използват салфетките, забелязаха хората от стаята за наблюдение.

След закуска видяха домакина си, който им предложи чисти дрехи.

— Какво е това място? — попита един, известен на персонала само като № 4. Всичко тук адски не му приличаше на благотворителните мисии в Бауъри 9 9 Престъпнически квартал в Ню Йорк. — Б. пр. , които познаваше добре.

— Моята компания провежда едно изследване — отговори му домакинът иззад плътно прилепналата на лицето му лекарска маска. — Вие, господа, ще останете при нас за известно време. През това време ще разполагате с чисти легла, чисти дрехи, добра храна и — той отвори един панел в стената — всичко, което пожелаете за пиене. — В една стенна ниша, която гостите удивително как не бяха забелязали, имаше три рафта, пълни с всякакви вина, бира и спиртни напитки, както и чаши, минерална вода, миксери и лед.

— Искате да кажете, че не можем да напуснем? — понита № 7.

— Бихме предпочели да останете — отвърна домакинът, измъквайки се от прекия отговор. Посочи нишата с алкохол и очите зад маската ги изгледаха усмихнато. — Някой да желае едно сутрешно, за отваряне на очите?

Оказа се, че не е прекалено рано за никого, и скъпият бърбън и ръжено уиски бяха техният първи и най-сериозен удар за деня. Добавената в алкохола дрога беше с недоловим вкус и всички „гости“ отново се запътиха към леглата. До всяко имаше телевизор. Нови двама решиха да се възползват от душовете. Трима дори се избръснаха и се появиха от банята в съвсем човешки вид. Засега.

В залата за наблюдение доктор Арчър настройваше ръчно телекамерите, за да разглежда добре всеки от „гостите“.

— Всички изглеждат напълно в профила — отбеляза тя. — Кръвната им картина сигурно е истинско бедствие.

— Хм, да, Барб — съгласи се доктор Килгор. — Номер три ми се струва особено зле. Да не би да предлагаш малко да ги поизчистим преди…

— Мисля, че трябва да се опитаме. Не можем да си играем твърде много с тестовите критерии, нали?

— Пък и е лошо за морала, ако позволим някой да умре твърде скоро — продължи мисълта й Килгор.

— „Какво чудно творение е човекът“ — цитира Арчър и изсумтя.

— Не всички от нас, Барб. — Кикот. — Изненадан съм, че не са намерили една-две жени за групата.

— Аз не се съгласих — отвърна феминистката доктор Арчър и Килгор пак се изкикоти цинично.

Но пък и не си струваше да претупат работата. Той извърна очи от батареята телеекрани и погледна изискванията на корпорацията. С гостите трябваше да се отнасят като с… гости: да ги хранят, да се грижат да са чисти и да им предоставят всичкото пиене, което могат да погълнат. За епидемиолог като него беше леко обезпокоителен фактът, че всички техни „гости“ — обекти на теста — се бяха оказали неизлечими улични алкохолици. Предимството да използват такива като тях, разбира се, се изразяваше в това, че нямаше да липсват на никого, дори и на онези, които можеха да минат за техни приятели. Малцина изобщо имаха някакви близки, които да знаят къде да ги потърсят. При още по-малко от тях би се намерил някой, който да се изненада от невъзможността да ги намери на обичайното им място. И за никого, смяташе Килгор, нямаше да се намери и един, който да си направи труд да уведоми съответните власти, че не може да го намери… а и дори такова нещо да се случеше, дали на нюйоркската полиция щеше да й пука? Едва ли.

Не, всичките техни „гости“ бяха хора, отписани от общество, може би по-малко агресивно, но също толкова категорично, колкото Хитлер беше отписал евреите, макар и донякъде с повече основание, смятаха Арчър и Килгор. Що за творение е човекът, наистина? Тези екземпляри от самоопределилия се за богоподобен биологичен вид бяха по-безполезни, отколкото лабораторните животни, чиято роля играеха сега. А и освен това изглеждаха много по-непривлекателни за Арчър, която изпитваше топли чувства към опитните зайци и дори към плъховете. Килгор намираше това за забавно. Него не го интересуваха нито едните, нито другите, поне като индивидуални същества. Видът е това, което има значение като цяло, нали? А що се отнася до „гостите“, какво пък, те дори не бяха добър пример за подстандартни човешки същества и от такива като тях видът нямаше нужда. Виж, Килгор беше. А също и Арчър, въпреки тъпите си политико-сексуални възгледи. Килгор се върна към бележките си и към документацията. Утре щяха да проведат медицинските прегледи. Виж, това щеше да е забавно.