Том Клэнси - Мечката и драконът

Полковник Бойл погледна картата, прецени на ум разстоянието…

— Да, ще трябва да монтираме допълнителните крила на блекхоуките и да напълним резервоарите догоре, за да можем да стигнем дотам. Все пак на връщане ще трябва да заредим.

— Добре, можеш ли да използваш другите си вертолети, за да откараш горивото до пункта за зареждане?

Бойл кимна.

— Ще стане.

— Ако е необходимо, руснаците могат да приземят части на Спецназ с допълнително гориво навсякъде в този район — поне така ми казаха. Тази част от Китай е много слабо населена, ако се съди по картите.

— Как стои въпросът с противодействието на земята?

— В района има сили за сигурност. Предполагаме, че около сто души дежурят, да кажем, по едно отделение на силоз. Можеш ли да вземеш там и няколко апача, които да помогнат?

— Да, могат да стигнат дотам, ако не са натоварени — каза той и веднага прецени наум: „Само боеприпаси за оръдията и 2,75-инчови НУРС-ове.“

— Тогава ми подготви потребностите за мисията — каза генерал Дигс. Това не бе точно заповед. Ако Дик бе заявил, че задачата е неизпълнима, генералът нямаше да настоява. Само че Бойл не би оставил хората си да отидат там и да направят нещо подобно, ако не бе с тях да ги ръководи.

Руските Ми-24 довършиха работата. Руснаците използваха щурмовите хеликоптери горе-долу както използваха танковете си. Всъщност Ми-24, който в НАТО бе известен под името „Хайнд“, обикновено бе възприеман като летящ танк. Използвайки ракети АТ-6 „Спирала“, вертолетите унищожиха един китайски танков батальон само за двадесет минути, като в процеса на схватката загубиха само две машини. Слънцето вече залязваше. Онова, което сутринта бе елитната Тридесет и четвърта ударна армия, се бе превърнало в купища жалки останки. Малкото машини, които оцеляха, сега се оттегляха назад, превозвайки върху броните си ранени китайски войници.

В командния пункт Синявски се смееше сърдечно. Всички пиха водка. Неговата 265-а мотострелкова дивизия бе спряла и отблъснала двукратно превъзхождаща я по численост сила, и то с цената на едва триста жертви. Най-после телевизионните екипи бяха допуснати до мястото, където се бе състояло сражението. Генералът даде исканите интервюта, като в тях често изразяваше възхищението си от командващия ТВД Генадий Йосифович Бондаренко за хладнокръвието и вярата в своите подчинени, които прояви в тази война.

— Той не загуби самообладание нито за миг през това време — казваше Синявски. — И ни помогна да запазим нашето в критичните моменти. Той е герой на Русия. Такива са и повечето от хората ми.

— Благодаря ти, Юрий Андреевич. Да, за това, което направи, ти ще получиш следващата си звезда — каза на телевизионния екран командващият Театъра на военните действия в Далечния изток. После се обърна с лице към хората от щаба си. — Андрей Петрович, какво ще правим утре?

— Мисля да оставим Двеста шестдесет и пета да продължи на юг. Ние ще бъдем чука, а Дигс — наковалнята. Те имат още една ударна армия на юг — Четиридесет и трета, която почти не е засегната. Ще я размажем някъде вдругиден, но първо ще я принудим да отиде там, където ние искаме.

Бондаренко кимна.

— Изготви план и ми го покажи. Първо обаче искам да дремна няколко часа.

— Да, другарю генерал.

Бяха същите онези мъже от Спецназ, които бяха подготвяли през последния един месец. Почти всички в транспортния самолет бяха кадрови офицери, които вършеха сержантска работа. Това имаше своите добри и лоши страни. Хубавото бе, че всичките говореха поносим английски. От хората на „Рейнбоу“ само Динг Чавес и Джон Кларк владееха разговорен руски.

Картите и снимките бяха осигурени от СВР и от ЦРУ. Последната организация изпрати материалите до американското посолство в Москва, а оттам те бяха препратени до военното летище, от което потегли групата. Пътуваха със самолет на „Аерофлот“, претъпкан с над сто пасажери, всичките военни.

— Предлагам да се разделим по националности — каза Кирилин. — Ваня, ти и хората ти от „Рейнбоу“ вземете този тук. Аз и моите момчета ще разпределим останалите помежду си, като използваме досегашните си структури. Какво мислиш?

— Струва ми се добре, Юрий. Целите не се различават много помежду си. Кога потегляме?

— Точно преди зазоряване. Вашите хеликоптери би трябвало да имат доста голяма далечина на действие, за да ни откарат дотам и да ни върнат обратно само с едно презареждане.