— Лю, какво означава за нас в стратегически план това, че американците са унищожили половината от стратегическите ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи. — Преднамерено ли са го сторили? Ако е така — по каква причина?
— Тун, човек не потапя кораб случайно, така че — да, нападението над ракетната ни подводница би трябвало да е преднамерен акт — отговори Лю.
— В такъв случай значи американците преднамерено са елиминирали един от малкото начини да ги атакуваме директно? Защо? Това не е ли политически, а не просто военен акт?
Министърът на отбраната кимна.
— Да, може и така да се каже.
— Можем ли да очакваме директен удар от американците? Досега те разрушиха няколко моста на наша територия, но аз имам предвид правителството и жизненоважните ни промишлени обекти? Могат ли да нанесат удар директно върху нас? — продължи Тун.
— Това ще бъде неразумно от тяхна страна. Ракетите ни са насочени към най-големите им градове и те знаят това. Преди няколко години те унищожиха ядреното си оръжие, е, все още имат бомби, които могат да бъдат пуснати от бомбардировачи или от тактически изтребители, но не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, за да ни ударят така, както ние можем да ударим Америка… и Русия, разбира се.
— Сигурни ли сме, че са унищожили стратегическите си средства? — настоя Тун.
— Ако имат балистични ракети, значи са ги скрили от всички — обърна се към всички Тан Дъсъ. После решително поклати глава. — Не, вече нямат.
— А това ни осигурява предимство, нали? — попита Цзян с жестока усмивка.
Крайцерът „Гетисбърг“ бе привързан за плаващ кей в река Йорк. Преди време бойните глави на ракетите „Трайдънт“ бяха докарани тук на склад и вероятно някои от тях все още не бяха демонтирани, защото наоколо се виждаха морски пехотинци, а само на този род войски се гласуваше доверието да охраняват ядрените оръжия. На кея обаче нямаше нито едно такова. Не, камионите изкарваха от оръжейните складове дълги правоъгълни контейнери, които съдържаха ракети SM-2 ER Block-IVD от клас „повърхност-въздух“. Щом поредният камион се приближеше до крайцера, един подвижен кран вдигаше товара му от платформата и го прехвърляше на фордека 67 67 Фордек или бак — предна палуба на кораб. — Бел.прев.
на кораба, където с помощта на няколко яки матроси контейнерът бе поставян в съответното вертикално гнездо за изстрелване на предната ракетна установка. Поставянето на всеки от контейнерите отнемаше около четири минути, установи д-р Грегъри, докато зад гърба му капитанът нервно крачеше в центъра за управление. Софтуерният специалист знаеше каква е причината. Командирът бе получил заповед да откара „Гетисбърг“ до Вашингтон, в която се съдържаше думата „бързо“. Очевидно терминът „бързо“ имаше специално значение във военноморските сили на САЩ — нещо като жена ти да те извика в стаята на бебето в два часа посред нощ. Десетият контейнер най-сетне бе поставен на мястото си и кранът се отдалечи от кораба.
— Г-н Ричардсън — обърна се капитанът към дежурния по кораб.
— Да, сър — отговори лейтенантът.
— Да потегляме.
Грегъри излезе отвън на мостика, за да наблюдава отплаването. Съответната команда започна да отдава шестинчовите стоманени въжета и веднага щом последното бе откачено от кнехта си, спомагателните силови агрегати на крайцера започнаха да оттласкват десетте хиляди тона сива стомана от плаващия кей. Корабът определено бързаше. Той се бе отдалечил едва на четири-пет метра от стената, когато главният двигател заработи и след по-малко от минута Грегъри чу силното „уоошшш“ на четирите реактивни турбини, които поеха голяма глътка въздух и той почувства как крайцерът ускорява напред към залива Чесапийк почти като междуградски автобус.
— Д-р Грегъри? — Капитан Блънди бе подал глава иззад вратата на шурманската рубка.
— Да, капитане?
— Бихте ли слезли долу, за да направите софтуерната си магия на птичките ни?
— Разбира се.
Той знаеше как да стигне дотам и след по-малко от три минути бе пред съответния компютърен терминал.
— Здрасти, Док — поздрави го първи главен старшина Лийк и седна до него. — Готови ли сме? Тук съм в случай, че ви потрябва помощ.
— Добре, можеш да гледаш, предполагам.
Единственият проблем бе, че тази система бе доста упорита и работата с нея бе толкова приятна, колкото с моторен трион, но както Лийк му бе казал, тя представляваше венеца на технологията през 1975 година, когато компютърът „Епъл“-II с 64 RAM бе върхът на сладоледа. Сега разполагаше с повече процесорна мощ в ръчния си часовник. Всяка ракета трябваше да бъде препрограмирана отделно, като процедурата за това включваше седем етапа.
Читать дальше