Том Клэнси - Мечката и драконът

— Ако бях там, сигурно щях да извадя револвера си. Това беше хладнокръвно убийство. Такива неща са доста неприятни за гледане по телевизията, сър.

— Така е — съгласи се президентът. За малко да я попита какво според нея би трябвало да направи по въпроса. Райън уважаваше госпожа О’Дей (в работата тя продължаваше да е известна с фамилното си име Прайс), но нямаше да е честно да я кара да взема отношение по външнополитически въпроси, а освен това вече беше решил каква да е позицията му. Обади се на Адлер по прекия телефон.

— Да, Джак? — Само един човек можеше да се обажда по пряката линия.

— Какво мислиш за изпратеното от Зорге?

— За съжаление, не съм изненадан. Би трябвало да очакваме, че ще излязат с единна позиция.

— И какво ще правим? — настоя Фехтовачът.

— Ще кажем каквото мислим, но трябва да се постараем да не влошим нещата повече, отколкото са — отвърна държавният секретар, предпазлив както винаги.

— Добре — каза без особен ентусиазъм Райън, въпреки че очакваше тъкмо такъв съвет от държавния секретар. Затвори телефона. Спомни си съвета на Арни, че президентът не може да дава воля на чувствата си, но беше прекалено да се иска това от него. В какъв момент би могъл да реагира както всеки нормален човек? Кога щеше да престане да действа като някакъв робот?

— Искаш ли Кали да ти напише набързо нещо? — попита Арни по телефона.

— Не — отвърна Райън и поклати глава. — Сам ще се оправя.

— Това е грешка — предупреди го началникът на кабинета.

— Арни, остави ме поне веднъж сам да реша как да постъпя.

— Добре, Джак — отвърна Ван Дам.

За щастие президентът не видя изражението му. „Не влошавай нещата повече, отколкото вече са“ — каза си Райън. „Да бе, като че ли това е възможно…“

— Здравей татко — каза Роби Джексън в кабинета си в северозападния край на Западното крило на Белия дом.

— Робърт, видя ли…

— Да, всички го видяхме — увери вицепрезидентът баща си.

— И какво смятате да направите?

— Татко, още не сме решили. Не забравяй, че с тези хора трябва да правим бизнес. Работните места на много американци зависят от търговията с Китай и…

— Робърт — преподобният Хошая Джексън се обръщаше към Роби с цялото му име главно когато беше много сериозен, — тези хора убиха един божи служител. Не, извинявай, убиха двама божи служители, изпълняващи дълга си. Опитаха се да спасят живота на едно невинно дете, а с убийци не се прави бизнес.

— Знам. На мен тази работа не ми харесва също толкова, колкото и на теб, повярвай ми. На Джак Райън също. Обаче когато определяме външната политика на страната ни, трябва внимателно да премислим нещата, защото ако сбъркаме, хората могат да загубят живота си.

— Някои вече платиха с живота си, Робърт — изтъкна преподобният Джексън.

— Знам. Виж какво, татко, запознат съм по-добре със случая от теб. Имаме начини да научаваме разни неща, които няма да се появят по Си Ен Ен — каза вицепрезидентът на баща си, държейки в ръка последния доклад на Зорге. Щеше му се да може да го покаже на баща си, защото той беше достатъчно умен да схване важността на секретните сведения, с които двамата с Райън разполагаха. Но не можеше да каже и дума по въпроса пред някого без официално разрешение. Това се отнасяше дори за жена му, а също и за Кети Райън. Обаче по такива въпроси човек имаше нужда да поговори с някого, на когото има доверие, за да си свери часовника кое е правилно и кое не. Съпругите им нямаше да изложат на риск националната сигурност.

— Като например? — попита баща му, без да се надява много на отговор.

— Като например това, че не мога да обсъждам някои неща с теб, татко, и ти го знаеш. Съжалявам. За мен правилата важат, както и за всички останали.

— Добре, какво ще направим във връзка със случая?

— Ще дадем на китайците да разберат, че сме много ядосани по този повод, че очакваме да дадат обяснения за случилото се, да се извинят и…

— Да се извинят! — възмути се преподобният Джексън. — Робърт, та те убиха двама души!

— Знам, татко, но не можем да изпратим ФБР да арестува тяхното правителство. Тук ние сме силни, но не сме богове и колкото и да ми се иска да изпратя някоя гръмотевица по главите им, не мога.

— И така, какво ще направим?

— Още не сме решили. Ще ти съобщя, когато стане — обеща Котаракът на баща си.

— Непременно — каза Хошая и затвори телефона по-бързо от обикновено.

— Господи, татко! — прошепна Роби в слушалката. След това се запита доколко отношението на баща му беше показателно за настроенията на религиозната общност. Най-трудното беше да се разбере как ще реагира обществеността. Хората не се замислят много-много, когато вземат отношение по това, което им се показва по телевизията. Ако видят на екрана как някой държавен глава изхвърля малко кученце през прозореца на колата си, асоциацията на гражданите за защита на животните може да поиска скъсване на дипломатическите отношения, а в Белия дом щяха да пристигнат милиони протестни телеграми и имейли. Джексън си спомняше един случай в Калифорния, когато убийството на куче предизвика по-бурна реакция, отколкото убийството на отвлечено момиченце. Добре че поне копелето, убило момиченцето, беше заловено и осъдено на смърт. Обаче онзи задник, който хвърли кученцето под колелата на автомобилите, не беше разкрит въпреки купищата пари, събрани като награда за залавянето му. Е, това стана в района на Сан Франциско и това донякъде обясняваше нещата. Америка не би трябвало да гради политиката си на базата на емоции, обаче Америка беше демокрация и избраните на отговорните правителствени постове лица трябваше да се съобразяват с мнението на хората. Никак не беше лесно, особено за трезвомислещите, да предвидят какви ще бъдат емоциите на обществеността като цяло. Можеше ли, теоретично погледнато, онова, което беше показано на телевизионния екран, да се отрази отрицателно на международната търговия? Без съмнение, и в това беше цялата работа. Джексън стана и отиде до кабинета на Арни.