Том Клэнси - Мечката и драконът

— Значи нашия приятел ще го чукат тази вечер — каза той на руския си колега.

— Хубава е — съгласи се Провалов. — Сигурно е на двайсет и три.

— Там някъде. Може би и малко по-млада. Има хубави клаксони.

— Клаксони ли? — учуди се руснакът.

— Цици, Олег, цици — уточни агентът от ФБР. — Китаецът е шпионин. Видя ли дали някой не го следи?

— Не — отвърна лейтенантът. — Поне не го познавам. Може да не е известно, че е разузнавач.

— Е, да. Всичките ви хора от контраразузнаването са вече пенсионери в Сочи, нали? Обаче мен непрекъснато ме следят.

— Да не искаш да кажеш, че и аз съм твой агент? — попита Провалов.

Другият се засмя.

— Когато решиш да избягаш, обади ми се, Олег Григориевич.

— За китаеца в светлосивия костюм ли става дума?

— Същият. Нисък, около метър и шейсет и три, тежи седемдесет кила, възпълен, с къса коса, на около 45 години.

Провалов запамети данните и се обърна, за да погледне чужденеца от трийсетина метра. Изглеждаше съвсем обикновено, като повечето шпиони. След като свърши и това, той се отправи към тоалетната, за да се обади на агентите отвън по мобифона си.

Така вечерта привърши. Конев/Суворов излезе от ресторанта двайсет минути по-късно е момичето под ръка и подкара колата обратно към апартамента си. Един от хората на Провалов, който беше останал отвън, съпроводи, без да го забележат, китаеца до колата му и видя, че тя е с дипломатически номера. След като ги записа, ченгетата си тръгнаха за вкъщи след един продължителен работен ден, като се питаха какво бяха успели да постигнат и дали щеше да се окаже важно.

— Е, какво ще кажеш? — попита Рътлидж, вземайки обратно бележките си от Адлер.

— Изглежда ми добре, Клиф, ако предположим, че успееш да предадеш посланието по подходящ начин — каза държавният секретар на подчинения си.

— Знам как се правят тези работи — отвърна той и след малко добави: — Доколкото разбирам, президентът иска то да бъде предадено по недвусмислен начин, нали?

Адлер кимна.

— Да.

— Знаеш ли, Скот, никога не съм го правил така категорично.

— А искал ли си?

— С израелците на няколко пъти. Също и с Южна Африка — каза той, след като помисли малко.

— Но никога с китайците или японците?

— Скот, нали знаеш, че досега не съм участвал в търговски преговори? — Но този път щеше да се наложи, защото въпросът трябваше да бъде поставен пред Пекин на по-високо равнище от дипломат с по-висок ранг, а не от посланика. Китайците вече бяха уведомени. Те щяха да бъдат представяни официално от своя министър на външните работи, въпреки че в действителност работата щеше да се върши от дипломат с по-нисък ранг, който беше специалист по външната търговия и който се беше справял досега доста успешно в преговорите с Америка. С разрешението на президента Райън държавният секретар Адлер позволи в пресата да изтече информация, че този път правилата може малко да се променят. Той се безпокоеше, че Клиф Рътлидж не е най-подходящият да предаде посланието, но случаят беше за човек от неговия ранг.

— Как работите с Грант от Министерството на финансите?

— Ако той беше дипломат, щяхме да сме във война с целия проклет свят, но предполагам, че разбира от числа и компютри — каза Рътлидж, без да крие неприязънта си към родения в Чикаго евреин и неговите новобогаташки маниери. Това, че самият Рътлидж имаше твърде скромен произход, отдавна беше забравено. Харвардското образование и дипломатическият паспорт помагаха да се забравят бързо такива неприятни неща като това, че беше израснал в бедняшки квартал и се беше хранил с остатъци.

— Не забравяй, че Уинстън го харесва, а Райън харесва Уинстън — предупреди елегантно Адлер подчинения си. Реши да не обръща внимание на жлъчния антисемитизъм на Клиф. Животът беше твърде кратък, за да се притеснява за дреболии, а освен това кариерата на Рътлидж зависеше от Скот Адлер. Той можеше и да направи пари като консултант на някоя фирма, след като напуснеше Държавния департамент, но изгонване от външното министерство едва ли щеше да покачи цената му на свободния пазар.

— Добре, Скот. Наистина ще ми бъде нужна помощ по монетарните аспекти на този търговски проблем. — Последните думи бяха казани с почтително кимване с глава. Това беше добре. Той знаеше как да превие гръб, когато се налага. Адлер дори не си даде труда да спомене пред Рътлидж, че разполага със сведения от разузнаването по случая. В този дипломат от кариерата имаше нещо, което не вдъхваше доверие на началника му.