Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Да — увери го Мустафа. — Благодаря ти за помощта.

— За всички ви сме оставили карти. Те са добри и са на американската автомобилна асоциация. Нали всички имате легенди за прикритие? — попита Хуан, надявайки се да приключи този разговор колкото може по-бързо.

Мустафа погледна другарите си, за да се увери дали има допълнителни въпроси, но те бяха твърде нетърпеливи да се захванат с работата си, за да се разсейват с други неща. Доволен, той се обърна към Хуан:

— Благодаря ти за помощта, приятелю.

„Приятел, как пък не“, помисли си Хуан, но пое ръката на човека и ги отведе отвън пред къщата. Багажът бързо беше прехвърлен от джиповете в другите коли и той остана да ги наблюдава, докато потеглят към шосе ј 185. Бяха само на няколко мили от Радиум Спрингс и входа за магистрала И–25 север. Чужденците се събраха за последен път, стиснаха си ръцете, а за изненада на Хуан някои дори се разцелуваха. След това се разделиха на четири групи по четирима мъже във всяка и влязоха във взетите под наем коли.

Мустафа се качи в своята. Сложи кутиите си с цигари на седалката до него, погледна дали огледалата са на равнището на очите му и закопча предпазния колан. Беше му казано, че ако не го сложи, има вероятност да го спрат както за превишаване на скоростта. От всичко най-много не искаше това да се случи. Въпреки инструкциите на Хуан не искаше да се излага на подобен риск. Разминаването с някой полицай не означаваше непременно, че той ще познае какви са, но срещата очи в очи беше нещо съвсем друго, а той нямаше съмнения какво мислят американците за арабите. По тази причина всички копия на свещения Коран бяха сложени в багажника.

Щеше да мине доста време, преди Абдула да го смени на кормилото, но при първия преход щеше да кара той. Трябваше да се движат на север по магистрала И–25 за Албъкърки, след това на изток по магистрала И–40 почти по целия път до целта. Бяха над 3000 километра. Оттук нататък трябва да започна да мисля в мили, каза си Мустафа. Една миля е равна на 1,6 километра. Просто трябваше да умножава всяко число по тази константа или изобщо да забрави за километрите, докато беше в колата.

Той пое на север по шосе №185, докато видя зеления знак и стрелката за магистрала И–25 север. Облегна се в седалката, поглеждайки за идващи коли, преди да се включи, и увеличи скоростта на 65 мили в час, като постави ограничението на форда на тази цифра. След това само трябваше да държи кормилото и да наблюдава анонимните коли, които като него и неговите приятели се насочваха на север към Албъкърки…

Джак не можеше да разбере защо му е трудно да заспи. Минаваше единадесет часа вечерта, беше взел редовната си порция гледане на телевизия и беше изпил редовните си две-три — тази вечер бяха три — питиета. Всъщност му се спеше, но сънят не идваше и не знаеше защо. Просто затвори очи и си мисли за хубави неща, му казваше майка му, когато беше малко момче. Обаче сега, когато вече не беше дете, трудното беше да мисли за хубави неща. Бе навлязъл в нов свят, в който те не бяха много. Работата му беше да проучи известни и вероятни факти, отнасящи се за хора, които може би никога нямаше да срещне, за да разбере дали те искаха да убият други хора, които също не беше срещал, след което да предаде информацията на трети лица, които могат да се опитат или да не се опитат да сторят нещо по въпроса. Не знаеше какво точно ще се опитат да направят, въпреки че имаше някои подозрения, а те не бяха никак приятни. Обърни се на другата страна, оправи си възглавницата, опитай се да намериш на нея някое по-хладно местенце, наведи глава и се опитай да заспиш…

… не се получаваше. След време сигурно щеше да успее. Винаги успяваше половин секунда преди радиочасовникът да иззвъни.

„Дяволите да го вземат!“ — изруга ядосан той, загледан в тавана.

Преследваше терористи. Повечето от тях вярваха, че вършат нещо добро, по-скоро героично, докато вършеха престъпленията си. За тях това, което правеха, изобщо не беше престъпление. За терористите мюсюлмани това беше заблудата, че вършат Божие дело, въпреки че в Корана не се казваше подобно нещо. В него изрично се осъждаше убийството на невинни хора, които не са бойци. Как тогава ставаше така? Дали Аллах поздравяваше атентаторите самоубийци с усмивка или с нещо друго? В католицизма личната съвест беше нещо суверенно. Ако истински вярваш, че правиш нещо, което е правилно, тогава Бог не може да те накаже за него. Валидни ли бяха същите правила за исляма? След като има само един Бог, може би правилата са едни и същи за всички. Проблемът е кои религиозни правила се приближават най-много до това, което мисли Бог? И как, по дяволите, можеш да кажеш, че това е точно така? Кръстоносците са вършили някои доста лоши неща. Обаче това бе класически пример как някой дава религиозно наименование на една война, която в действителност се води заради икономически интереси и лични амбиции. Просто един благородник не би искал да изглежда така, като че ли се сражава за пари, а с Бог на твоя страна можеш да направиш всичко. Просто размахваш меча и независимо на кого ще отрежеш главата, всичко е наред. Поне така ще каже епископът.