Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Дори в училище?

— Нищо, за което преди това не съм прочел във „Вашингтон Поуст“. Вестниците умеят да научават разни работи, но са готови да повтарят съкрушителни разкрития за хора, които не харесват, а изобщо не публикуват истории за хора, които са им симпатични. Мисля, че новинарският бизнес до голяма степен прилича на това как жените си разменят клюки по телефона или при игра на карти. Обръщат по-малко внимание на неопровержимите факти и слухтят повече за тези, които повече ги интересуват.

— И те са хора като всички останали.

— Да, сър, така е. Обаче когато майка ми оперира очите на някого, тя не се интересува дали той й е симпатичен или не. Положила е клетва, че ще играе по правилата. Баща ми е същият. И мен са ме възпитали по този начин — заключи Джон Патрик-младши. — Това са нещата, които всеки баща казва на сина си: „Ако ще правиш нещо, прави го както трябва или изобщо не го прави.“

— Това е вярно, но не всички мислят така — отбеляза Хендли, макар да бе искал от синовете си Джон и Фостър същото нещо.

— Може и така да е, сър, обаче вината не е моя.

— Какво знаеш за търговския бизнес? — попита Хендли.

— Знам основните неща. Мога да говоря много на тази тема, но не знам тънкостите.

— А каква е специалността ти от Джорджтаунския университет?

— История и втора специалност икономика, като баща ми. Понякога съм го питал за хобито му… Обича да играе на борсата и има приятели в бранша, като министъра на финансите Джордж Уинстън. Двамата често разговарят надълго. Джордж много пъти се е опитвал да накара татко да постъпи в неговата компания, но той отказва. Обаче все още са приятели. Дори играят голф заедно. Татко е доста посредствен играч.

Хендли се усмихна.

— Знам. Ти самият опитвал ли си някога?

Младият Джак поклати глава.

— Вече съм се научил да псувам. Чичо Роби беше много добър по тази част. Боже, той наистина липсва на баща ми. Леля Сиси все още ни идва често на гости. Двете с мама свирят на пиано на четири ръце.

— Правеха го доста зле.

— Пустият му червеноврат расистки шибаняк — рече Джак-младши. — Моля да ме извините. Роби беше първият мой познат, когото убиват. Най-изумителното е, че убиецът му беше заловен жив. Екипът на Службата за охрана закъсня само половин минута след полицията от щата Мисисипи, за да го хване, но някакъв цивилен вече беше завързал копелето, преди някой да може да се приближи и той отиде в затвора жив. Този факт поне елиминира всякакви глупости за наличието на заговор. Убиецът е бил член на ку-клукс-клан, шестдесет и седем годишен, който просто не можел да понесе мисълта, че оттеглянето на Райън е докарало неговия чернокож вицепрезидент на поста президент на Съединените щати. Процесът срещу него, осъждането му и изпращането му в затвора протекоха с изумителна бързина — цялото убийство беше заснето на видеозапис, да не говорим пък, че имаше шестима свидетели — всичките само на два метра от убиеца. Дори знамето на покрива на законодателния орган в Джаксън бе спуснато наполовина заради Роби Джаксън за изненада и възмущение на някои хора. „Sic volvere Parcas“ — каза Джак.

— Какво означава това?

— Съдбата, сенаторе. Съдбата е отредила така, гласи латинската поговорка. Никога не съм виждал баща ми така съкрушен. Мама го понесе по-безболезнено. Предполагам, че докторите са свикнали да гледат как хората умират. А татко искаше да убие онзи със собствените си ръце. — Телевизионните камери бяха снимали президента да плаче на погребението в параклиса на военноморската академия. Sic volvere Parcas. — И така, каква ще е съдбата ми тук?

Въпросът не изненада Хендли. Вече го очакваше, но въпреки това отговорът не беше от лесните.

— Какво ще каже баща ти?

— Кой е казал, че той трябва да знае? Имате шест дъщерни корпорации, които използвате, за да криете търговската си дейност. — Не беше никак лесно да открие това, но Джак знаеше как да копае.

— Крият не е точната дума — поправи го Хендли. — Може би е по-правилно да се каже прикриват, а не „крият“.

— Извинете ме. Както вече ви казах, бил съм в компанията на шпиони.

— Научил си много.

— Имах доста добри учители.

„Ед и Мери Пат Фоли, Джон Кларк, Дан Мърей и собственият му баща. Пустият му Скипи, той наистина е имал много добри учители“, помисли си Хендли.

— И какво точно си представяш, че ще правиш тук?

— Сър, доста ми сече умът, но не чак толкова, за да мога да ви кажа. Трябва много да се уча. Знам го. Вие също. Какво бих искал да правя ли? Искам да служа на родината си — каза спокойно Джак. — Искам да помагам нещата, които трябва да бъдат свършени, да се свършат. Нямам нужда от пари. Имам оставени пари под попечителство от баща ми и от дядо ми. Имам предвид Джон Милър, бащата на майка ми. По дяволите, ако исках, щях да завърша право и да постъпя като Ед Кийлти, пробивайки си сам път към Белия дом, но баща ми не е крал, а аз не съм принц. Искам да вървя по собствен път и да видя какво ще излезе.