Уильям Дил - Хамелеон

А за задъхания читател, който със смесица от облекчение и съжаление обръща последната страница, е подготвена изненада в последното изречение — в стила на най-добрите къси разкази. Дийл написва и сценарий за филм по романа („Парамаунт Пикчърс“ купува правата срещу 650 хиляди долара само 48 часа след като той им предлага ръкописа), който се предвижда да излезе на екраните към края на 1993. В момента работи над продължението на този роман („Представление на злото“).

Уилям Дийл живее на остров Сейнт Симънс (щата Джорджия), заедно със съпругата си Вирджиния Гън (носителка на наградата ЕМИ) и дъщеря си Темпъл, студентка.

(Забележка: Всички романи на Уилям Дийл ще излязат в поредицата „Трилъри“ на издателска къща „Бард“).

От преводача

Беше я наблюдавал почти час. Тя бе изумително красива, грациозно разхождайки се в магазина „Блумингдейл“, като разглеждаше внимателно всеки подарък, преди да го купи, а после го отмяташе в списъка си и преминаваше към следващия отдел. Елегантно и екзотично създание с над среден ръст и стегнато стройно тяло, облечена с шик, необикновено стилна в черните си джинси марка „Джордаш“, каубойските ботуши модел „Лукезе“, бледосинята копринена блуза и поплинения жакет с ревери от заешка кожа.

Върхът на всичко беше шапката — черно бомбе, някак арогантно килнато над бадемовите й очи, и този ефирен черен воал, който загадъчно прикриваше лицето й.

Той я следваше през един-два щанда, на петдесетина фута зад нея. Тя разглеждаше магазина бавно и методично, със спокойствието на човек, който не бърза за никъде. Когато стигна първия етаж, найлоновият й плик беше пълен. Тя слезе от ескалатора и неочаквано ускори ход, насочвайки се към изхода, извеждащ на Лексингтън авеню. След секунди щеше да се озове навън. И това щеше да бъде краят. Ако искаше да направи нещо, моментът бе настъпил.

Той облече отново коженото си палто, забързано мина покрай редицата примигващи коледни елхи и надписа в бяло и червено: „Весела Коледа от всички ваши приятели в Блумингдейл“ (и под него едно търговско смушкване: „остават само 4 пазарни дни“), спусна се по стълбите от мецанина и мина под балкона, на който групичка плахи, източени коледари ученици само дето не шепнеха своята версия на „Малкия барабанчик“. В този миг едва не я загуби от погледа си. Цяла армия решени на всичко купувачи, търсещи убежище от вятъра и мокрия сняг, нахлуваха в неумолим поток през въртящите се врати. За момент той се превърна в жертва на безпардонната им атака.

Отстъпи и започна странично да си пробива път през тълпата, разбутвайки с рамо изпречващите се пред него и едва не се блъсна в нея. Озоваха се лице в лице, почти докосвайки се, и в следващия миг, също така ненадейно, се оказаха отново разделени. Движението, с което тя се отдръпна, бе толкова грациозно, че той по-скоро го почувства, отколкото видя. Преди да може да се извини, тя се бе съвзела и го огледа с бърз поглед. По-възрастен от нея, на около четирийсет и пет, симпатичен, макар че на лицето му вече можеха да се видят следите от охолния живот, а кестенявата му коса започваше да посребрява. Облечен беше безукорно: сако от туид, тъмнокафяви панталони от вълнен плат, риза на широки райета и вратовръзка от Пиер Карден.

Той също откровено я изгледа, усмихна се, направи с ръка жест към вратата и когато тя влезе между стъклените крила, я бутна, за да се завърти. Дали беше от Далечния Изток? Полинезийка? Смес? Между мексиканска и френска кръв може би. Изглеждаше доста висока, за да бъде просто японка.

Едрите, тежки снежинки се носеха по Лексингтън авеню и танцуваха над отворите на вентилационните шахти на метрото, преди вятърът да ги завърти нагоре по Петдесет и девета улица. Двамата махнаха на едно и също такси, едновременно отскочиха, за да избегнат калната струя при спирането му и понеже повечето таксита или бяха изчезнали, или шофьорите се бяха отбили да вечерят още при първите признаци за влошаване на времето, решиха да пътуват заедно.

Това беше завръзката.

Той предложи да пийнат по нещо. Тя го изгледа изпод периферията на бомбето и за негова изненада кимна. Спряха пред „При Пиер“ и тя изигра ситуацията точно както трябваше. Изчезна веднага след първото питие. Докато той уреждаше сметката, към масата се приближи управителя и му подаде бележка. На тясното листче беше написала телефонния си номер.