Уильям Дил - Хамелеон

— Може би и Магьосника трябва да тръгне с… — опита се да предложи О’Хара, но Илайза вече беше натиснала спирачка и изскочи от микробуса. Както се бяха уговорили предварително, тя се качи на тойотата и бързо потегли.

— Ще ти кажа нещо, окей? Не бих искал да се връщам с нея в Киото. Тя караше този микробус толкова бързо, че половината от времето не бях сигурен тя ли го кара, или той нея.

Останалите три часа път до Киото преминаха без инциденти. Пожарът очевидно бе ангажирал вниманието на Гарви и останалите до такава степен, че те нямаха време да се занимават с тях.

Когато стигнаха в центъра на Киото, Хамелеона поиска да слезе.

— По-добре е да се разделим тук — обясни той. — Когото и да избере Кимура сан за Токенруи, аз ще бъда доволен. Ако това бъдеш ти, томодачи , за мен ще бъде удоволствие да ти служа. И ако някога потърсиш помощ, един учител по кендо ще бъде на твоите услуги.

— Аз мисля по същия начин — отговори О’Хара. — Аригато , приятелю — и той не откъсна погледа си от накуцващата фигура, която се отдалечаваше по малката уличка, докато тъмнината не я скри. После репортерът отново се отпусна на пода.

Отминаващата нощ бе пълна с изненади, но въпреки болките в ребрата и разкъсаната китка, той се чувстваше странно освежен. Истината беше запечатана на лента. Хауи имаше своята сензация. Лизи щеше да получи назначението си в Ню Йорк. От плещите на Хамелеона щеше да падне тежко бреме. Но за самия О’Хара победата бе някак странно лишена от съдържание. Той мислеше за Фалмаут, който го беше лъгал и го беше предал. Един урок, който никога нямаше да забрави. Какво бе казал Кимура… „По тялото на мъдреца има много следи от рани.“ Но също обичаше да казва: „Щастливият човек забравя белезите си“.

Магьосника прекъсна мислите му.

— Странно — обади се той.

— Кое е странно?

— Тази шибана татуировка.

Те стигнаха до хотела.

— Ако питаш мен, да вземем първия влак сутринта — предложи Магьосника, след като паркираха микробуса. — Ще можем да се върнем в Щатите утре вечер по това време.

О’Хара бавно кимна.

— Да се надяваме, че Лизи не е катастрофирала по пътя дотук.

Той вдигна слушалката на първия вътрешен телефон, който зърна във фоайето на хотела набра номера на стаята й. Чу сигнала и в следващия момент гласа на телефонистката.

— Кой, моля?

— Илайза Гън от Съединените щати.

— Мис Гън, тя напусна.

— Напусна!

— Хай. Може би преди двайсет минути.

— Благодаря.

Заедно с ключа от стаята му предадоха и бележка от нея. Тя пишеше: „Имах късмет. Намерих един млад пилот, който прояви желание да ме откара до Токио още тази нощ. Очеркът е за теб, а аз вземам лентите. Звучи ми справедливо, нали? Между другото, ще имаш ли нещо против да върнеш микробуса в бюрото на Хауи, Токио? Благодаря. Надявам се да се видим в Бостън. И.“.

Той подаде бележката на Магьосника.

— Дяволите да ме вземат — каза Магьосника и в следващия миг избухна в смях. — Изработи те, приятелю.

Чарлз Гордън Хауи насочи инвалидната си количка в своя просторен кабинет, от който се разкриваше панорама към Хеймаркет. Тежък ден, благодарение на двамата му най-добри репортери, но за сметка на това плодотворен. Пожарът в Драконовото гнездо беше привлякъл вниманието на информационните емисии, но основното внимание бе приковано към смъртта на Хукър. Всичко това беше разпалило интерес към цялата история и те разполагаха с нея. След няколко минути в ефир трябваше да се появи Илайза с петнайсетминутен репортаж за централната новина. Беше се занимавала с монтажа на обекта цялата нощ. Тази вечер Хауи щеше да се наслаждава на огромен дял от новините по националните канали. О’Хара трябваше да се върне всеки момент с голям репортаж на първа страница за „Стар“. С всички пикантни детайли. Старецът се облегна в количката и поглади брада.

Чудесно.

Лъчезарното лице на Илайза се появи на екрана, но изражението на него този път беше сериозно. Тя не обещаваше на зрителите нищо лековато.

— Добър вечер — започна тя. — Аз съм Илайза Гън с „Новините в шест“…

— Не се безпокойте, тя ще се справи великолепно.

Хауи моментално позна гласа. Той идваше от тъмния край на кабинета му, някъде иззад цветята.

О’Хара излезе на светло.

— Направо ме стреснахте, лейтенант. Какво, по дяволите, правите в храстите там?

— Нареждах празни кутии във въздуха.

— Какво?

— Това е стара техника на Дзен. Всъщност е обикновено упражнение по логическо мислене.