Уильям Дил - Хамелеон

Илайза и Магьосника гледаха като хипнотизирани картината на екраните пред очите им. Те не видяха как сенките по края на пътя, където беше спрял микробусът, се размърдаха и се стреснаха едва когато страничната врата с трясък се разтвори и в нея застана най-грамадното човешко същество, което някога се беше изправяло пред тях. Поне четиристотин фунта живо тегло, с шия, която напираше под яката на ризата, и очи, впити в тях от лицето балон.

— Мили Боже в небесата! — извика Магьосника. Огледа се за някакво оръжие, макар и пръчка.

Мъжът протегна приличащата на дърво ръка, хвана Илайза и я повдигна сякаш беше кукла. Тя не издаде нито звук, сви ръка в юмрук, направи вилица с малкия си пръст и показалеца и ги заби в очите на човека от охраната. Той изрева от болка. Тя продължи да забива двата си пръста в очите му. Грамадата я пусна, тя скочи обратно в микробуса и седна зад волана.

Магьосника изскочи навън с щанга за гуми в ръка и удари бореца с широк страничен замах. Разнесе се глух звук в мига, в който щангата се заби в слепоочията му. Борецът, временно заслепен, се отърси от удара, сякаш го беше ухапала бълха.

Магьосника вдигна щангата над глава и този път я стовари директно върху темето на мъжа пред себе си. От силата на удара ръцете му изтръпнаха.

Пазачът залитна и се обърна към него.

— Влизай! — изкрещя Илайза и включи на първа скорост.

Магьосникът удари трети път. Щангата излетя от ръцете му, но този път грамадата рухна като поразен бизон.

Той скочи в колата, Илайза направи обратен завой и полетя, занасяйки по пътя надолу.

Когато Хамелеона се озова в кабинета на Хукър, той остана за няколко секунди опрял гръб в стената, наблюдавайки генерала, който стигна до писалището си, наведе се над кофичката с лед и извади от нея бутилката шампанско.

В този миг Хамелеона бавно тръгна към него. Старецът вдигна поглед и изгледа младия мъж, облечен в униформа на сервизен техник.

— Какво има, нещо не е ли наред? — попита той.

Човекът пред него не отговори. Той бавно прекоси потъналата в полумрак стая и се изправи пред Хукър от другата страна на бюрото.

Започна да разкопчава ризата си.

Времето в стаята спря своя ход и единственият звук, който се разнасяше, беше тиктакането в гърдите на Хукър. Звукът се ускори.

Тик… тик… тик… тик…

— Какво правите? Какво значи всичко това?

Никакъв отговор. Погледът на младия мъж беше изпълнен с омраза. Той разтвори ризата си.

Тик, тик, тик, тик…

В мига, в който видя татуировката, очите на Хукър изскочиха от орбитите си. Той гледаше като прикован призрака пред себе си. В главата му се носеха дузина разпокъсани мисли.

— Разрешете ми да се представя, генерале. Аз съм Хамелеона — проговори накрая човека.

Тиктиктиктиктик…

Часовникът в гърдите му работеше тревожно.

Скоростта на тиктакането продължаваше да се увеличава. Сега звучеше като Гайгер-Мюлеров брояч.

— Т-т-ти си прекалено млад — изграчи той.

— Военна болница в Капис, 23-и септември, 1933 година — бавно произнесе човекът пред него.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е денят, в който съм се родил… Татко.

Старецът се разтресе. Пейсмейкърът заграка като побеснял.

— Лъжеш — каза той. Гласът му прозвуча като ехо, изтръгнато с мъка от гърдите му.

От залата зад вратата се разнесе приглушеното бап, бап, бап, бап, бап, бап на картечния пистолет на Гарви, но той не му обърна внимание.

— Майка ме наричаше Молино, ти ми казваше Боби. Искаш ли да ти кажа датата, на която я уби в Австралия? Април…

По тавана пролази тъничка ивица огън. Хукър стрелна поглед към нея и отново го свали върху човека пред себе си.

— Не-е-е-е… — изтръгна се от гърлото му като смъртен вой на вълк.

Старецът отвори едно чекмедже пред себе си и извади от него колт, 45-и калибър. Хвана го с двете си ръце и го насочи право между очите на Хамелеона.

Пейсмейкърът блъскаше в гърдите му.

И в следващия миг замлъкна.

В стаята се спусна абсолютна тишина.

Малкото кръв останала в лицето на стария генерал изчезна. Устните му потръпнаха. Пръстът върху спусъка потрепери.

Вратата на кабинета с трясък се разтвори и през нея връхлетя О’Хара. И замръзна.

Пистолетът в ръцете на генерала беше насочен право напред. Беше само на няколко инча от носа на Хамелеона, който стоеше като статуя.

Ръцете на генерала се разлюляха, погледът се замъгли. Той направи едно върховно усилие да натисне спусъка, но силата му го беше напуснала.