Уильям Дил - Хамелеон

— С какво се занимават?

— С преработване на петрол. Корабостроителство. Електроника.

— Може би трябва да говоря с Томоро?

Йъркс леко повдигна брадичка, за да се наслади изцяло на слънчевите лъчи.

— Малко си закъсняла. Той хвърли топа пред около два месеца.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Мъртъв, кремиран и прахът му е разпилян по вятъра.

— Как…

— Притежаваше резерват за глигани някъде на север, близо до Домори. Застрелял се по нелепа случайност.

Отново дело на Хамелеона , помисли си тя. Какво друго? Това така добре би се вписало в общата схема.

— Айра, чувал ли си някога за някого, наричан Хамелеон?

— Казва се Хамелеон, така ли? И какво прави този човек… седи си вкъщи и си променя цвета?

— Става дума за псевдоним.

— Не съм чувал. Защо?

— Просто питам от любопитство.

— Глупости.

— Какво значи това?

— Казвам ти глупости. Ти, какво, да не искаш да ми кажеш, че просто така си питаш за някой на име Хамелеон, по дяволите? Какъв е той, някаква новоизгряваща рокзвезда?

— По-скоро е пънк рок.

— А-а, я ме остави. Едва започвам да свиквам с диското.

Те станаха, за да си вървят и Илайза си спомни думата „Мидас“ от бележника на Лавандър.

— Още нещо, Айра. Думата „Гавар“ говори ли ти нещо?

Той отнесе остатъците до кошчето за боклук и ги изхвърли в него.

— Единственият Гавар, за когото знам, е в Саудитска Арабия — отговори й той.

— Саудитска Арабия ли?

— Разбира се. Това е най-голямото петролно поле на света.

Така наречения Канчо-Учи — щабквартирата на тайните служби, се помещаваше в триетажна сграда в едно затънтено ъгълче на голям правителствен комплекс. Млада жена с официален бял костюм го придружи. Беше толкова официална, че той чак се притесни. Хадаши го очакваше на прага на кабинета си.

О’Хара не се бе виждал с Бин Хадаши от три години. Японският агент почти не се бе променил. Беше малко над трийсетте, висок за японец, слаб, с късо подстригана коса. Випускник на Принстън, при това завършил с отличие.

— Хей, Кацуо, къде се беше загубил? — посрещна го Хадаши с широка усмивка. — Чух, че си се крил. Май собственият ти бос се опитвал да те пречука, а?

— Нещо такова.

— Какъв задник.

Той въведе О’Хара в малкия си безукорно чист кабинет. По стените нямаше никакви картини, бюрото беше празно, с изключение на телефон и кутия с ябълков сок.

— Да, той никога не е бил нещо по-различно — съгласи се О’Хара.

— И после отмени операцията, а?

— Да.

— Казах ти, какъв задник. Ти все още ли си вадиш хляба с писане?

— Опитвам се. Но май има и по-лесни начини човек да се прехранва.

— И какво се опитваш да надушиш в момента? Нали искаш нещо, така ли е?

— Просто малко информация.

— Ха, та това тук е най-трудното нещо за получаване. Нали знаеш какви сме ние, японците. Неразгадаеми копелета.

— Онзи, когото търся, май е най-неразгадаемият от всички. Чувал ли си някога за японски агент с прозвището Хамелеон? Става дума за войната.

— Коя война, Втората ли?

О’Хара кимна и вдигна два пръста.

— Този тип… Хамелеона, той е бил шпионин, така ли?

— Бил е шеф на отдел за специално обучение на японските агенти.

— Никога не съм чувал за него.

— А може ли някой от по-старите тук да знае нещо?

— Ти мислиш, че той още е жив?

— Само предположение.

— Всеки от онези времена е или жив, или е в пенсия.

— Тогава, защо не помислиш за някой, който се е пенсионирал? Искам само да поговоря с човек, който би могъл да си спомни за него.

Хадаши пощипна носа си няколко пъти.

— Обедът от теб ли е?

— Обедът е от богат издател в Щатите.

— В такъв случай, имам идея. При това човек, който в момента е тук, в сградата.

— А ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Той би разговарял с всеки, който прояви желание да го слуша.

Те слязоха с асансьора в сутерена и тръгнаха по мрачен, лошо осветен подземен тунел към нещо, което изглеждаше, че е мазето на съседната сграда. Някакви стоманени тръби съскаха над главите им.

— Шефовете вероятно не харесват този човек, щом са го пратили на това място.

— По-скоро са забравили, че още е тук.

Влязоха в голяма стая, разделена от редици железни рафтове, отрупани с папки, книги, дневници и безкрайни купове с документи. Възрастен човек седеше с кръстосани крака на татами. Сортираше някакви папки и използваше четчица и черен туш, за да опише поредния документ на отделен лист в дебел регистър. В стаята нямаше бюро — виждаха се само татамито, старецът и една много модерна лампа, нагласена да свети през рамото му.