Стив Берри - Легендата за Линкълн

Не, наистина нямаше такива.

„Имало е много случаи, Хосепе, когато люде са били праведно убити, за да изкупят греховете си. Виждал съм десетки хора, които щяха да получат шанс да се възнесат, ако животът им беше отнет и кръвта им беше пролята като димящо приношение към Всевишния. Но вместо това сега те са ангели на Дявола.“

За разлика от този пратеник, който говореше с гласа на Бога.

„Това значи да обичаш ближния като себе си. Ако има нужда от помощ, помогни му. Ако иска да се спаси и е нужно да се пролее кръвта му по земята, за да се спаси, пролей я. Ако си сторил грях, който изисква да се пролее кръв, не се отказвай и не се спирай, докато кръвта ти не бъде пролята, така че да постигнеш спасението, което желаеш. Това значи да обичаш хората.“

Саласар откъсна поглед от привидението и се обърна към пленника.

— Търсиш ли спасение?

— Защо питаш?

— Греховете ти са големи.

— Твоите също.

Неговите грехове бяха различни. Да лъжеш в търсене на истината не беше лъжа. Да убиеш друг, за да го спасиш, беше проява на любов. Той дължеше на този грешник вечен покой, така че протегна ръка под якето си и извади пистолета.

Очите на пленника се разшириха. Опита се да се отдръпне, но нямаше къде да се скрие. Нямаше да е трудно да го убие.

„Не още“, каза ангелът.

Саласар отпусна оръжието.

„Все още имаме нужда от него.“

Привидението се издигна нагоре и потъна в тавана. Клетката остана тъмна и глуха, както беше, преди да се яви светлината.

Саласар се усмихна. В очите му грееше нов блясък, който отдаваше на небесната благодарност за послушанието му. Той погледна часовника си.

Осем часа разлика. В Юта беше дванайсет на обед.

Трябваше да докладва на старейшина Роуан.

Южна Юта

12:02 ч.

Сенатор Тадеъс Роуан слезе от ленд ровъра и остави слънцето да го облее с познатата си топлина. Беше живял в Юта, откакто се беше родил, а от трийсет и три години беше старши сенатор от щата. Беше човек с положение и власт — достатъчно влиятелен, за да накара министъра на горите и природните ресурси да пристигне лично, за да го придружи днес.

— Красиво място — обърна се към него министърът.

Южната част на щата Юта беше собственост на федералното правителство — заета от национални паркове като „Арчис“, „Кепитъл Рийф“ и „Брайс Кениън“. Намираха се в националния парк „Зайън“ — 174 хиляди акра, простиращи се от северозапад на югоизток между междущатско шосе 15 и магистрала 19. Коренното население — индианци от племето паюти, било изместено след 1863 г. от последователите на Църквата на светиите от последните дни, движещи се на юг от Голямото солено езеро. Именно те дали на тази пустош новото й название — Зайън, като обетования Цион от Светото писание. Айзък Бехунин — светията, който пръв се заселил тук със синовете си, описвал как „човек може да благославя Бог сред тези величествени катедрали също тъй добре, както и във всяка църква, построена от човешка ръка“. Но след като посетил мястото през 1870 г., Бригъм Йънг — друг водач на същата църква — не се съгласил с предшественика си и го нарекъл Незайън — прякор, който беше останал и до днес.

Роуан беше прелетял разстоянието от четиристотин километра на юг от Солт Лейк Сити в компанията на министъра с хеликоптер, който беше кацнал направо в парка, където ги очакваше директорът. Позицията на председател на Бюджетната комисия в Сената му носеше много привилегии. И не на последно място сред тях беше фактът, че нито един цент от парите на правителството не можеше да бъде похарчен, ако той не дадеше разрешение.

— Величествена местност — отвърна той.

Много пъти беше прекосявал пеша тази пустиня от червени скали, прорязана от каньони, които бяха толкова тесни, че слънцето никога не огряваше дъното им. Градовете по границата на националния парк бяха населени от светии — или мормони, както предпочитаха да ги наричат много хора. Някои светии, към които се числеше и той самият, не обичаха тази дума. Произходът й беше от средата на XIX в., когато предразсъдъците и омразата срещу тях ги принудили постепенно да се изтеглят на запад, докато не стигнали до Голямото солено езеро. Неговите собствени предци пътували с каруците, които първи пристигнали там на 24 юли 1847 г. А там ги очаквало изобилие от зелена трева и ако се вярва на легендата, едно-единствено дърво.

„Самотно великолепие.“ Така един от светиите описал местността.

И когато Бригъм Йънг, техният водач, пристигнал болен от треска, на легло в една от каруците, според легендата той се изправил на крака и обявил: „Това е нашето място“.