Стив Берри - Легендата за Линкълн

Точно това позволи на Малоун да го доближи.

Беше благодарен за отвличането на вниманието, но помощта от пилота всеки момент щеше да доведе до катастрофа. Малоун видя как дулото на карабината се насочва към самолета.

— Ела тук! — изкрещя на Кърк той.

Мъжът не помръдна от мястото си.

— Не ме карай да идвам аз!

Кърк се изправи.

— Задръж щурвала. Карай по права линия.

— Аз ли? Какво?

— Просто го направи.

Кърк сграбчи щурвала.

Малоун пристъпи към кърмата, застана по-стабилно и се прицели с пистолета си.

Самолетът се приближаваше. Мъжът вече беше готов да стреля с карабината си. Малоун знаеше, че ще има ограничен брой възможности за това от люлеещата се палуба. В този момент другият мъж изведнъж осъзна, че моторницата го доближава едновременно със самолета.

И двете представляваха заплаха. Какво трябваше да направи?

Малоун стреля два пъти поред. Но не улучи. Третият изстрел попадна право в другата лодка. Мъжът се обърна надясно, като явно реши, че от там идва по-голямата заплаха. Четвъртият изстрел на Малоун попадна в гърдите му и го запрати през борда във водата.

Самолетът с рев прелетя над тях, така че колесникът му беше съвсем близо. И двамата с Кърк се снишиха. Малоун сграбчи щурвала и намали мощността, за да се обърне към противника. Доближиха другата моторница откъм кърмата. Малоун беше готов да стреля. Във водата имаше един труп, а на палубата лежеше друг. В моторницата нямаше никой друг.

— Доста проблеми създаваш — подхвърли той на Кърк.

Отново се беше възцарила тишина, нарушавана единствено от гърленото ръмжене на двигателя, който работеше на празен ход. Вълните се удряха в бордовете. Малоун трябваше да се обърне към някой от местните власти. Шведите? Или датчаните? Но след като бяха замесени Стефани и отряд „Магелан“, съвместното разследване не беше вариант. Тя ненавиждаше да работи с местните.

Той се загледа в тъмното небе и видя как чесната, която се беше върнала на няколкостотин метра височина, минава точно над тях. И от нея скача някой.

Отвори се парашут и човекът, който се спускаше с него, го насочи в стегната спирала. Малоун имаше няколко парашутни скока зад гърба си и осъзна, че този парашутист знаеше какво прави — последният завой го насочи право към тях, а краката му пронизаха водната повърхност на по-малко от петдесет метра разстояние. Малоун бавно доближи моторницата до него.

Мъжът, който се издърпа през борда при тях, беше почти на трийсет. Русата му коса сякаш беше остригана с косачка, а не подстригана с ножица, а откритото му лице беше гладко избръснато и на него грееше топла широка усмивка. Носеше тъмна риза с къси ръкави и джинси, прилепнали към добре сложено тяло.

— Водата е студена — отбеляза младежът. — Много благодаря, че ме изчакахте. Извинявам се, че се забавих.

Малоун посочи отдалечаващия се самолет, който продължаваше да лети на изток.

— Има ли някой на борда?

— Не. Оставих го на автопилот. Няма много гориво. След няколко минути ще падне в Балтийско море.

— Сериозно разхищение.

Младият мъж сви рамене.

— На онзи тип, от когото го откраднах, няма да му липсва.

— А ти кой си?

— О, извинявайте. Понякога съм страшно невъзпитан.

Той протегна мократа си ръка.

— Казвам се Люк Даниълс. Отряд „Магелан“.

Калундборг, Дания

20:00 ч.

Хосепе Саласар почака, докато мъжът се съвземе. Пленникът му лежеше в килията почти в безсъзнание, но все пак в състояние да го чуе, когато му каза:

— Сложи край на това.

Мъжът надигна глава от каменния под, потънал в прах.

— През последните три дни… често се питах… как може да си толкова жесток. Ти вярваш… в Небесния отец. Смяташ се… за Божи човек.

Саласар не откриваше противоречие в това.

— Пророците са се изправяли срещу също толкова и дори по-големи заплахи от тези, с които се сблъсквам аз днес. Но никога не са се колебали да сторят онова, което е било нужно.

„Това е истината“, каза му ангелът.

Той вдигна очи. Образът се рееше на няколко крачки от него, облечен в свободно падаща бяла роба, окъпан в сияние, чисто като светкавица и по-ярко от всичко, което беше виждал през живота си.

„Не се колебай, Хосепе. Никой от пророците не се е колебал да стори онова, което е било нужно.“

Той знаеше, че пленникът му не може да чуе гласа на ангела. Никой освен него не можеше да го чуе. Но мъжът на пода забеляза, че погледът на Саласар е отправен към задната стена на килията.