Чак Паланик - Боен клуб

Още един удар, и зъбите ми щракват върху езика ми. Половината ми език пада на пода и някой го ритва.

Малката статуетка на госпожа Патрик Мадън коленичи на пода до трупа на съпруга си, а богаташите, хората, които те наричат свои приятели, се тълпят пияни около нея и се смеят.

Съпругата казва:

— Патрик?

Локвата кръв се разлива все повече и повече и накрая докосва полата й. Тя казва:

— Патрик, стига вече, стига си се правил на мъртъв.

Кръвта плъзва по подгъва на полата й, капилярна функция, нишка по нишка се катери нагоре по полата й.

Около мен членовете на Проект „Разруха“ крещят.

После госпожа Патрик Мадън започва да пищи.

А в мазето на бар „Армъри“ Тайлър Дърдън се свлича на пода като топла пихтия. Тайлър Дърдън великият, който бе съвършен за миг и който казваше, че един миг — само толкова можеш да очакваш от съвършенството.

И битката продължава ли продължава, защото искам да съм мъртъв. Защото само в смъртта добиваме имена. Само в смъртта вече не сме част от Проект „Разруха“.

Тайлър е застанал там, съвършено красив, целият рус — същински ангел. Волята ми за живот ме смайва.

Аз съм кървава тъканна проба, изсушена върху гол дюшек в моята стая в Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.

Стаята ми е напълно оголена.

Огледалото със снимка на крака ми от времето, когато имах рак за десет минути. По-лошо от рак. Огледалото го няма. Вратата на шкафа е отворена и моите шест бели ризи, черни панталони, бельо, чорапи и обувки ги няма.

— Ставай — казва Тайлър.

Под и зад и вътре във всичко, което съм приемал за даденост, се е разраствало нещо ужасно.

Всичко се е разпаднало.

Космическите маймуни са разкарани. Всичко е разместено — тлъстините от липосукцията, койките, парите. Особено парите. Само градината е останала, и къщата под наем.

Тайлър казва:

— Последното, което ни остана, е твоето мъченичество. Грандиозната смърт. Не смърт като нещо тъжно и потискащо — това ще е весела, вдъхновяваща смърт.

О, Тайлър, боли ме. Просто ме убий на място.

— Ставай.

Убий ме най-сетне. Убий ме. Убий ме. Убий ме. Убий ме.

— Трябва да е грандиозна — казва Тайлър. — Я си представи: ти си на върха на най-високата сграда в света, цялото здание е превзето от Проект „Разруха“. От прозорците бълва дим. Бюра се сипят върху тълпата на улицата. Не смърт, ами цяла опера — това ще получиш.

Не, казвам. Достатъчно ме използва.

— Ако не ни съдействаш, ще хванем Марла.

Води ме, казвам.

— А сега се вдигай, мамка ти — казва Тайлър, — и си завлечи задника в шибаната кола.

И така, двамата с Тайлър сме на покрива на Паркър Морис Билдинг и пистолетът е заврян в устата ми.

Остават ни последните десет минути.

След десет минути Паркър Морис Билдинг няма да го има. Знам го, защото Тайлър го знае.

Дулото на пистолета притиска гърлото ми, а Тайлър казва:

— Ние няма да умрем наистина.

Избутвам с език дулото към оцелялата ми буза и казвам — Тайлър, говориш за вампири.

Остават ни осем минути.

Пистолетът е за в случай, че полицейските хеликоптери кацнат тук по-рано.

На Бог това му изглежда като сам мъж, пъхнал пистолет в собствената си уста, но пистолета го държи Тайлър и става въпрос за моя живот.

Вземате деветдесет и осем процентова димяща азотна киселина и я добавяте към три пъти по-голямо количество сярна киселина.

Получавате нитроглицерин.

Седем минути.

Смесвате нитроглицерина с трици и получавате хубавичък пластичен експлозив. Много от космическите маймуни смесват нитроглицерина с памук и добавят английска сол за сулфат. И така става. Други маймуни използват парафин, смесен с нитроглицерин. Парафинът според мен никога, ама никога не е вършил работа.

Четири минути.

Двамата с Тайлър сме на ръба на покрива, пистолетът е в устата ми, чудя се дали е чист тоя пистолет.

Три минути.

И тогава някой изкрещява.

— Чакай! — Марла тича през покрива към нас.

Марла идва към мен, само към мен, защото Тайлър е изчезнал. Пуф! Тайлър е моя халюцинация, не нейна. Бързо като във фокус, Тайлър изчезва. И сега съм един-единствен човек, пъхнал пистолет в устата си.

— Проследихме те — крещи Марла. — Всички от групата за взаимопомощ. Не бива да го правиш. Махни пистолета.

Зад Марла всичките болни от рак на червата, мозъчните паразити, онези с меланома, туберкулозните пъплят, куцукат, идват на инвалидни колички към мен.

— Чакай! — викат те.

Гласовете им се носят към мен, подети от студения вятър, и крещят: