Чак Паланик - Боен клуб

Коремът ми се удря в металния ръб, а зад мен механикът реве:

— Господин Дърдън! Ще прецакате рекорда!

Увиснал наполовина от прозореца, дращя по черната гумена стена на задното колело. Вкопчвам се в грайферите и се придърпвам напред. Някой сграбчва краката ми и дърпа назад. Крещя на тракторчето в далечината: „Хей!“. И пак — „Хей!“. Лицето ми е подпухнало, горещо и пълно с кръв — вися с главата надолу.

Измъквам се малко навън. Ръцете, вкопчени в глезените ми, ме дърпат навътре. Вратовръзката плющи в лицето ми. Токата на колана ми се закача за ръба на прозореца. Пчелите, мухите и бурените са на сантиметри от лицето ми и крещя: „Хей!“.

Ръце се вкопчват в колана ми, дърпат ме навътре, хващат панталона ми, стискат задника ми.

Някой крещи в автобуса:

— Една минута!

Обувките се изхлузват от краката ми.

Токата на колана ми се плъзва навътре.

Ръцете събират краката ми. Ръбът на прозореца се врязва, нажежен от слънцето, в корема ми. Бялата ми риза се издува и се свлича над главата и раменете ми, продължавам да стискам грайферите и да крещя: „Хей!“.

Краката ми са изпънати и събрани зад мен. Панталоните се свличат надолу по тях и изчезват. Слънце огрява и топли гъза ми.

Кръвта кънти в главата ми, очите ми ще изскочат, виждам само бялата риза, омотала лицето ми. Тракторът боботи. Някъде. Пчелите жужат. Някъде. Всичко е на милион километри оттук. Някъде на милион километри зад мен някой крещи:

— Две минути!

Една ръка се плъзва между краката ми и почва да ме обарва.

— Не му причинявай болка — казва някой.

Ръцете около глезените ми са на милион километри оттук. Представи си ги в края на дълъг-предълъг път. Направлявана медитация.

Недей да си представяш ръба на прозореца като тъп нажежен нож, който разпаря корема ти.

Недей да си представяш група мъже, които се мъчат да разтворят краката ти.

На милион километри оттук груба топла длан обгръща пакета ти и го дърпа назад, и нещо те стяга все по-силно и по-силно и по-силно.

Гумен ремък.

Ти си в Ирландия.

Ти си в бойния клуб.

Ти си на работа.

Ти си навсякъде другаде, но не и тук.

— Три минути!

Далече-далече някой крещи:

— Нали знаете лафа, господин Дърдън. Не се ебавай с бойния клуб.

Топлата длан се свива в шепа под тебе. Студеният връх на ножа.

Ръка обгръща кръста ти. Терапевтичен физически контакт.

Време за прегръдки.

Етерът запушва носа и устата ти.

После — нищо, по-малко и от нищо. Забрава.

Избухналата черупка на изгорелия ми апартамент е черна като космоса, опустошена в мрака над светлинките на града. Прозорците ги няма, жълтата лента на полицейското заграждение плющи и се ветрее на ръба на петнайсететажната пропаст.

Събуждам се на бетонния под. Едно време имаше кленов паркет. Преди взрива по стените имаше картини. Имаше шведски мебели. Преди Тайлър.

Облечен съм. Пъхам ръка в джоба си и опипвам.

Цял съм.

Уплашен, но непокътнат.

Иди до ръба на пода, петнайсет етажа над паркинга, погледни светлините на града и звездите, и изчезваш.

Всичко е толкова над нас.

Тук горе, сред километрите нощ между звездите и Земята, се чувствам точно като някое от онези животни, изстреляни в Космоса.

Кучета.

Маймуни.

Хора.

Просто си изпълняваш задачките. Дърпаш лост. Натискаш копче. Без нищо да разбираш.

Светът полудява. Шефът ми е мъртъв. Дома ми го няма. Работата ми я няма. И аз съм виновен за всичко това.

Нищо не е останало.

Превишил съм кредита в банката.

Прекрачи ръба.

Полицейската лента плющи между мен и забравата.

Прекрачи ръба.

Какво още ми е останало?

Прекрачи ръба.

Марла.

Прескочи ръба.

Марла — тя е в центъра на всичко и не го знае.

Тя те обича.

Тя обича Тайлър.

Тя не прави разлика.

Някой трябва да й го каже. Махай се. Махай се. Махай се.

Спасявай се.

Слизаш с асансьора във фоайето и портиерът, който никога не те е харесвал, сега ти се усмихва с три избити зъба и казва:

— Добро утро, господин Дърдън. Да ви повикам ли такси? Добре ли сте? Искате ли да се обадите по телефона?

Звъниш на Марла в хотел „Риджънт“.

Човекът на рецепцията казва:

— Веднага, господин Дърдън.

После Марла се обажда.

Портиерът подслушва през рамото ти. Служителят в „Риджънт“ навярно подслушва. Казваш: Марла, трябва да поговорим.

Марла казва:

— Ходи яж лайна.

Може да е в опасност, казваш. Тя заслужава да знае какво става. Трябва да се видите. Трябва да поговорите.