Джеймс Паттерсон: Магазинът

— Нека. Какво ми пука? Знаеш ли защо? — изкрещях, когато изтръгнах една камера от аптечката в банята на децата. — Защото това е незаконно!

От спалнята ни до тавана. От стаята за гости до дневната.

— Незаконно! Незаконно!

Спряхме се — потна и шантава групичка от четирима — в средата на дневната. Призракът от някаква видеоигра си правеше гаргара, като се появяваше изневиделица на екрана на телевизора. Мълчаливият котел в сервизното помещение хвърляше дълга сянка на пода в дневната. Огледахме стаята. Приличахме на четирима души от екипажа на кораб, оцелели след ужасна буря.

— Мислиш ли, че премахнахме всички? — попита Меган.

Честният отговор би бил: „Не, не мисля“, но съпругата ми и децата вече изглеждаха достатъчно изплашени.

— Да, вероятно — отвърнах накрая.

Седнахме в долната част на стълбището на мазето. Целите бяхме плувнали в пот. Опитвах се да успокоя дишането си. За около шестдесет секунди никой не проговори.

— Сега какво следва? — попита Линдзи.

— Сега ще чакаме — отвърнах аз. — Те са на ход.

Никой от нас не спа добре.

Не помня колко пъти двамата с Меган се обръщахме един към друг в леглото и се питахме: „Още ли си буден/ на?“.

Или колко пъти влязох в стаята на Алекс и заявих: „Или намали музиката, или си сложи слушалките“.

Никой не беше гладен на закуска. Дори синът ми, който никога не отказваше храна.

— Какво ще кажете да се качим на колата и да отидем да разгледаме центъра? — предложих аз.

Не очаквах някой да се съгласи, но Линдзи веднага каза „Защо не?“, Алекс измрънка „Може“, а Меган сви рамене в безмълвно „Не е лошо като идея“. Добре де, не изгаряха от ентусиазъм, но все пак склониха.

Пътуването от къщата ни до центъра на Ню Бърг не беше от най-дългите. Никой от нас не повдигна темата за камерите, които намерихме миналата вечер. Може би смятахме, че ако не говорим за това, ще го забравим, сякаш никога не е било. Или просто бяхме прекалено изплашени, за да дълбаем в темата.

Десет минути по-късно вече бяхме на ъгъла на „Брик Стрийт“ и „Мортар Стрийт“.

Алекс лекичко удари Линдзи по ръката и закачливо я попита:

— Брик и Мортар. Чаткаш ли, глупачке? [4] В превод от английски това означава „Тухли и хоросан“. — Бел.‍ прев.‍

— Естествено, че чаткам, идиот такъв — отвърна сестра му.

— Спрете се и двамата — скастри ги майка им. — Прекалено е горещо, за да се караме.

— Проклятие. Наистина си е топличко. И е сухо като в сауна — съгласих се аз.

— Времето тук е много различно от това в Ню Йорк — отбеляза Алекс.

— Защото няма влага — запознах го с фактите.

Нямаше много други хора, излезли на разходка. Всички забелязахме това . Може би заради жегата. Може би.

Тръгнахме да вървим бавно. Комбинацията от страшната горещина и странната обстановка беше някак си хипнотизираща. Градът приличаше на филмова площадка, перфектно построена за филм от 50-те години. Бръснарница с раиран стълб пред нея. Дрогерия с огромна месингова аптекарска везна на прозореца. Величествено изглеждаща сграда на име „Първа банка на Ню Бърг“ с колони, които приличаха на направени от истински мрамор.

Вървяхме в мълчание. Постоянно хвърлях погледи на уличните знаци и малките сгради в търсене на камери. Бях като обсебен.

Имаше нещо странно в този център. Всички го усетихме, но Меган първа облече в думи наблюденията си.

— Колко души виждате на улицата? — попита тя.

Огледахме се наоколо.

— Петнадесет — отвърнах аз. — Без нас.

— И колко възрастни ви изглеждат? — попита отново съпругата ми.

Веднага разбрахме какво има предвид. Всички бяха стари. Всеки един от тях беше над седемдесетте, а някои дори около осемдесетте. Белокоси вдовици в розови костюми.

Старци с топчести колене в шушлякови шорти и ризки имитация на „Лакост“. Една от стариците беше с проходилка. Друга — в моторизирана инвалидна количка. Няколко старци имаха бастуни.

— Всичко се връзва — отбелязах аз. — Затова съществува този център — той е за старите хора, които не могат да се настроят към прекрасния нов свят на „Магазинът“.

Докато дроновете летяха над главите ни и „Магазинът“ планираше своята технологична инвазия над консуматорското общество, все още имаше една група от хора, които просто нямаше да станат част от това.

Очевидно този център беше направен, за да привлича и утешава старците — хората, които не искаха да използват мишка и клавиатура. Това бяха индивиди, които искаха да опипат портокалите, да помиришат цветята и да изпробват обувките, преди да ги купят. Затова „Магазинът“ беше построил един малък град за тях. Хората, които стояха зад тази могъща компания, бяха наясно, че всичко ще е само временно, тъй като съвсем скоро тези старци щяха да се споминат и светът щеше да бъде наследен от новата генерация, която се справяше без проблеми с айпад, лаптоп и мобилен телефон едновременно.