Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Господин Брендайс, законът си е закон. Правилото си е правило.

Кимнах. Полицаят обаче не беше свършил.

— Прекосяването на необозначените места е незаконно.

Двамата с Меган се спогледахме. Видях страха в очите й.

— Може би в Ню Йорк игнорирате закона — скастри ни той. (Едва ли сега беше най-подходящият момент да му обясня, че е по-правилно да се каже пренебрегвате , а не игнорирате .)

Полицаят продължи с лекцията си:

— Тук, в Ню Бърг, сме стриктни — ако не следвате правилата… е, това е незаконно.

— Но… ние…

— Няма проблем, господин Брендайс. Какво ще кажете да приемем този разговор за… предупреждение?

Служителят на реда докосна още веднъж въображаемата си шапка.

— Добре дошли в Ню Бърг — каза той, качи се в колата си и потегли.

Няколко секунди стояхме като вцепенени. Преструвахме се, че гледаме бомбърите и карго панталоните на витрината на оръжейния магазин.

В следващия миг дъщеря ми се обърна и ме прегърна. Стисна ме силно и заплака върху гърдите ми. Брат й побърза да сподели чувствата си:

— Изплашени сме, татко. Всичко това не е никак забавно. Ама никак.

Децата ни бяха прекалено големи, за да им пробутваме обичайните родителски глупости. Не можех да им кажа: „О, я стига, няма от какво да се страхувате“. Или пък: „К'во искаш да кажеш с това, че „не е никак забавно“? Какво ще кажеш за онзи шут с бейзболната шапка? Това ненормално ченге беше като излязло от някой филм. Няма от какво да се страхуваш“.

Вместо това им отговорих:

— Знам как се чувствате. И аз съм изплашен.

Алекс ме прегърна през кръста. Меган се приближи до мен, докосна ме по лицето и ме подкрепи:

— Не само ти, всички сме изплашени.

Това е съпругата ми, дами и господа. Тя е умна и чудесна жена.

Двамата с Меган си падахме изключително много по стари книжарници и стари библиотеки. Когато попаднахме на надписа „СВОБОДНА БИБЛИОТЕКА НА НЮ БЪРГ“, гравиран върху табелата на малка тухлена сграда, аз и съпругата ми се усмихнахме един на друг и се насочихме към бялата врата.

Библиотеката беше отворена. Влязохме вътре.

Върху високо дървено бюро, където вероятно човек записваше заетите книги, беше оставена старомодна четка за почистване на прах. Очевидно не беше използвана скоро, тъй като всяка повърхност беше покрита от тънък слой.

Преброих десет редици тъмни дървени рафтове. Един бърз поглед върху колекцията от книги ми разкри, че нямаше много публикувани след 30-те години. Видях доста романи на Синклер Луис — „Бабит“, „Главната улица“, „Додсуърт“. Видях и няколко стари бестселъра като „Грандхотел“ [5] Роман от 1930 г.‍ на австрийската писателка Вики Баум. — Бел.‍ прев.‍ , „Задната улица“ [6] Роман от 1931 г.‍ на американската писателка Фани Хърст. — Бел.‍ прев.‍ и „Саратога Трънк“ [7] Роман от 1941 г.‍ на американската писателка Една Фърбър. — Бел.‍ прев.‍ . Меган беше намерила изобилие от книги на Агата Кристи и само няколко на Уилям Фокнър. Никой от томовете обаче не изглеждаше отварян. Взех екземпляр на „Отнесени от вихъра“ и гръбчето на книгата изпука; страниците бяха недокоснати.

— Меган! Джейкъб! — Гласът беше хладен и строг и принадлежеше на жена. Идваше някъде от далечната страна на помещението. — Аз съм в секциите „Домашни занаяти“ и „Кулинария“. Не мърдайте. Знам къде сте.

Застинахме. Обърнах се едва към съпругата си и се оплаках:

— По дяволите, сигурно пак ще имаме неприятности.

В края на реда с художествената литература се появи жена на около четиридесет години. Косата й беше сресана назад. Носеше обикновен сив памучен комбинезон, а лицето й беше толкова празно, че не можех да преценя дали се усмихва или се мръщи.

— Аз съм Деб Борели. Библиотекарката.

— А вие очевидно сте наясно кои сме ние — отбеляза Меган.

— Всички в Ню Бърг се познават — отвърна жената. Може би на лицето й започна да се оформя усмивка.

— Разбирам — намесих се аз, сякаш думите й обясняваха нещо.

— Мога ли да отговоря на въпросите ви?

Имах хиляди такива. Защо библиотеката беше празна? Защо библиотеката беше мръсна? Защо нямаше по-нови книги, а само такива отпреди седемдесет и пет години? Защо всички ни познаваха и знаеха имената ни? Защо на центъра имаше само старци?

— Не, нямаме никакви въпроси, но ви благодаря — отвърна Меган. — Джейкъб? Ти случайно да искаш да питаш нещо госпожица Борели?

— О, моля ви — укори я библиотекарката. — Мразя да ме наричат „госпожица“. Тази титла не подсказва абсолютно нищо за една жена.