Джеймс Паттерсон - Магазинът

Вървяхме по широките дървени тротоари. В дрогерията имаше някаква възрастна двойка — той носеше отпуснати памучни панталони, а тя — много свободна светлосиня туника, която беше седнала на плота. Пиеха шоколадов шейк. Зад касата беше поредният образ на този шантав кастинг — кльощав младеж с навити ръкави, бяла престилка и хартиена шапка.

Подминахме бижутерия, чиято витрина беше препълнена с очарователни гривни, часовници „Таймекс“, брачни халки и нежни диамантени огърлици. Покрай нас минаха две жени. Какви бяха предположенията ни за възрастта им? И двете бяха около седемдесет и пет и носеха толкова широки панталони, че приличаха на поли (по-късно Меган ми обясни, че се наричали „кюлоти“). Усмихнаха ни се и усмивките им заблестяха в синхрон с лъскавите им сребристи коси.

— И ако това не е семейство Брендайс! — каза едната от тях.

Преди да успеем да отговорим, другата съобщи имената ни, сякаш беше учителка, която проверяваше присъстващите ученици в час.

— Меган, Джейкъб, Алекс и Линдзи.

— Да, това сме ние — потвърди съпругата ми. — Но откъде…

— Смятах да мина вчера — осведоми ни първата старица.

— Аз ще ви посетя тази седмица със специалния ми орехов сладкиш с кафе. Много се радвам, че ви срещнахме — каза втората. Пропускайки да ни се представят, двете се изнизаха бързо с усмивки на лица.

Ние продължихме с разходката си. Когато минахме покрай железарията, от нея излязоха двама старци. Те носеха кутии с боя, навит брезент и валяци за боядисване, които стигаха до козирките на бейзболните им шапки.

— Добре дошли в Ню Бърг, господин Брендайс… госпожо Брендайс — изчуруликаха почти в унисон двамата и ни подминаха.

Минахме покрай още няколко магазина. Главната улица на града беше почти към края си. На табелата на последното заведение пишеше „ПИЦА МАГАЗИН“. Всяко заведение съдържаше думата магазин в името си.

Един дрон полетя от пицарията с четири кутии пица.

От нея излезе едър русокос тип с две кутии в ръце. Беше облечен в срязани дънки, бяла тениска и бейзболна шапка с буквата З отпред.

— Хей, човече, пази се от вратата — излая той с плътен и груб глас, но само след миг застина и се ухили широко. — Джейкъб, човече. Не те познах.

— Няма проблем — отвърнах аз.

— Съжалявам, пич. Това ли е родата?

— Хм, да. Това е семейството ми.

— Радвам се да ви видя, банда. Джейк е силно мой човек.

Грамадата ме удари леко по рамото и си тръгна.

Преди някой да ме попита, побързах да уточня:

— Не! Нямам абсолютно никаква представа кой е този човек. Между другото, някой знае ли какво означава буквата З на шапката му?

Линдзи беше готова с отговор:

— Зоологическа градина на Небраска?

— Не — отвърнах аз. — Означава знание .

И тримата изпръхтяха. Дори не дочаках въпроса, който Линдзи и Алекс искаха да ми отправят. Просто им казах:

— Слушайте. Не знам откъде са научили имената ни, но ги знаят. Може би има нещо като секция „Новопристигнали“ в местния вестник. Може би всички работят за Комисията по посрещанията или са видели имената ни на църковното табло.

Или по-скоро , помислих си аз, е нещо друго . Просто не знаех какво.

— Хей, вижте там! — провикна се Алекс и посочи към отсрещната страна на улицата.

Надявах се да видя нещо интересно. Наистина беше такова, но за сина ми. Беше забелязал оръжеен магазин.

— Да отидем да го разгледаме — предложих аз.

Нямаше никакви коли на улицата и прекосихме спокойно. Децата избързаха напред и спряха пред магазина. В момента, в който с Меган стъпихме на отсрещния тротоар, чухме и видяхме полицейска кола с пусната сирена.

Един пълничък полицай с розово лице излезе от колата. Усмихваше се едва.

— Господин Брендайс, нали? — попита ченгето. Като всеки друг в Ню Бърг и този беше изключително любезен.

— Хм… да — отговорих аз.

Служителят на реда погледна Меган и докосна въображаема шапка в поздрав.

— Добро утро и на вас, госпожо Брендайс.

— Добро утро — отвърна учтиво съпругата ми.

— Осъзнавате ли, че току-що нарушихте закона?

— Така ли? — учуди се Меган.

— Прекосяването на улица на необозначени места е противозаконно — обясни полицаят.

Искаше ми се да му отговоря: „Сигурно се ебаваш с нас“, но макар онзи да беше изключително любезен, също така изглеждаше мъртвешки сериозен.

— Нямаше никакви коли, затова си помислихме… — осъзнах, че е глупаво да се обяснявам.