Джеймс Паттерсон: Магазинът

Докато изучавахме бара, Линдзи се появи на прага на вратата. Изглеждаше малко объркана.

— Я вижте това — привлече вниманието ни тя и вдигна една плюшена играчка — пингвина Пийбоди, който беше неин неизменен спътник, откакто го беше получила на първия си рожден ден.

— Хей, това е Пийбоди! — изненадах се аз. — Не каза ли, че си го забравила в самолета?

— Да — потвърди Линдзи. — Но това е той. Виждаш ли? Ето го скъсаното на якичката му и шоколадовото петно на гърдите му. Пийбоди си е! Чакаше ме на леглото в новата ми стая.

Дъщеря ми изглеждаше нервна. Имах намерение да разгледам пингвина по-обстойно, когато от кухнята се разнесе гласът на Алекс.

— Хей, татко. Има някакви хора на задната врата.

Не просто хора. А много хора. Деветима. Усмихнати, щастливи и добре изглеждащи мъже и усмихнати, щастливи и красиви жени, събрани в задния ни двор като спортен отбор. Дори си имаха капитан — една много красива жена в началото на четиридесетте си години, с дълга до раменете кестенява коса и много впити дънки.

— Казвам се Мари Димано — представи се тя. — Това са някои от съседите ви. Дошли сме, за да ви помогнем да си разопаковате багажа.

Отвърнах точно онова, което си мислех:

— Това не е за вярване.

Меган разясни:

— Има предвид, че е много мило от ваша страна.

— Видяхме вана отвън — добави Мари — и веднага се свързахме един с друг. Все пак за това са приятелите.

Имах чувството, че всеки момент ще запеят.

В интерес на истината толкова много се отнесохме с пингвина, че не чухме кога беше пристигнал ванът. Погледнах над главите на съседите ни и видях работниците. Четирима от тях бяха облечени в тъмносини гащеризони, на които пишеше „РАБОТНИЦИ НА МАГАЗИНЪТ“.

Докато носачите разтоварваха кашоните и ги носеха в къщата, Мари и групата й влязоха вътре. Тя ни каза да се представим един на друг и последва един от работниците, който се качи по предното стълбище.

Това беше групата по посрещанията — имах чувството, че са избирани с кастинг.

Първа беше симпатичната „стара“ двойка. И двамата бяха спретнати и модни, със сиви коси и хубави прически. Бяха като излезли от реклама на някакво лекарство.

Следваше красива афроамериканска двойка в началото на четиридесетте си години. Тя беше облечена в стилно избеляла дънкова риза и светлосини бермуди, каквито носеше и той.

Следваща беше задължителната млада и красива русокоса двойка. Куотърбекът и мажоретката от колежа.

И накрая универсалната двойка като тези от ситкомите — плешивият мъж с шкембето и устатата му съпруга, която само чака възможност да изстреля нещо остроумно.

— Аз съм Марк Стантън — представи се привлекателният чернокож мъж, когато се ръкува с мен. — Добре дошли в Ню Бърг. Това е съпругата ми Куки.

— Добре дошли в „Магазинът“ и добре дошли в семейството на „Магазинът“ — подкрепи го Куки.

— Ето това е истинско посрещане — отвърнах аз.

Не знам дали усетиха сарказъм в гласа ми (защото нямах намерение да съм саркастичен, а забавен), но израженията на лицата им не се промениха.

Научих, че Марк Стантън работи в сградата на центъра за „събиране“. (Значи така наричат работата — събиране. Щях да чувам тази дума доста често в следващите час-два.) Изглежда всички, които бяха дошли да ни помогнат, работеха в опаковането, експедирането или събирането на стоките освен Мари. Мари „си почиваше“ след неочакваната смърт на съпруга й. Тя нямаше „притеснения от парично естество“, обясни ми сама, „защото „Магазинът“ й осигурил щедра вдовишка пенсия“.

Възрастната сивокоса дама побърза да ме увери, че „преместването в Ню Бърг е най-умният ход, който някога сте предприемали. Къде другаде можете да получите подобна комбинация от хубава работа, приятни хора и още по-приятна среда? Двамата с Мартин се пенсионирахме в Тампа и в интерес на истината трудно свързвахме двата края. Имаме син в Маями, който е наркозависим.“

Тя изрече всичко това, все едно ми обясняваше, че синът й е зъболекар.

— Мартин реши да кандидатства за работа в „Магазинът“ — продължи възрастната жена. — Наеха ни, доведоха ни тук, точно както и вас, приятели, и… е, животът отново има смисъл.

Новите ни съседи се оказаха експерти по разопаковането. Мерилин Фидлър, красивата блондинка, беше донесла хартия, която постели в чекмеджетата на скрина в спалнята. (Двамата с Меган никога не се бяхме сещали да постиламе чекмеджетата си.)

— Всичко трябва да остане чисто — обясни Мерилин, докато помагаше на Меган и Линдзи да напълнят две чекмеджета с пуловери и суитшърти.