Джеймс Паттерсон: Магазинът

— Давайте, корнхъскъри! Давайте, корнхъскъри!

— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Има още време до годишната конвенция на задниците.

Меган се усмихна и изнесе кратка реч. Тя обясни, че не е тайна в нашата социална група, че последният ни опит в публицистиката беше отхвърлен „не само от доверени приятели, които няма да бъдат споменати“ — в този момент Ан Гутман шеговито скри лицето си зад салфетката, — „но и… направо няма да повярвате на това унижение… от „Магазинът“.

— След като стана ясно, че „Корените на рапа“ няма бъдеще, двамата с Джейкъб — да не споменавам и децата ни — нямахме абсолютно никаква перспектива пред себе си. Чувствахме се като обречени. Но точно когато всичко изглеждаше безнадеждно, о, чудо, „Магазинът“ се свърза с нас.

Замълчахме. Само за миг, но достатъчно дълго, за да рискуваме провала на историята си. Каква ти история, истинска измишльотина. Доста украсена версия на онова, което се случи в действителност.

Точно в този момент двамата с Меган бяхме на път да кажем на най-близките си приятели една много голяма лъжа. И макар да я бяхме репетирали доста усърдно, стомахът ми се въртеше и имах киселини, а ръцете на съпругата ми трепереха. Бяхме стигнали момент обаче, от който нямаше връщане назад, куршумът беше изстрелян. Трябваше да говорим. Меган сама се зае с тази сложна задача.

— Случилото се е малко шантаво. Смятахме, че всичко е приключило между нас и „Магазинът“. Алекс и Линдзи дори започнаха да се шегуват, че сме толкова бедни, че скоро трябва да избират при кои роднини да отидат да живеят.

— Никой не иска да ходи да живее при родителите на Меган — прекъснах я аз.

Съпругата ми ме удари нежно. (Това си беше чиста импровизация.)

— Както и да е, обадиха ни се от „Човешки ресурси“ на „Магазинът“ и ни… предложиха… работа.

— Каква? — учуди се Чък. — Писане на реклами и каталози?

— Е, това е лошата част — отвърнах аз. — Предложените служби не са кой знае какво. Ще работим в центъра за обработка на поръчките. Сещате се, ще приемаме поръчки и ще ги изпращаме на хората. Но… — млъкнах за миг. Бях се оплел.

Меган нямаше намерение да оставя това изречение недовършено.

— Но — подхвана тя — тъй като „Магазинът“ е толкова голям и постоянно се разраства, ще имаме възможност за повишение и по-добро заплащане след третия месец. Само три месеца.

— Това е всичко — завърших аз с надеждата, че увереността в гласа ми ще убеди приятелите ни.

Добре, бяха изненадани. Много изненадани. И, да, продължаваха да изричат по някоя и друга фермерска, републиканска или корнхъскърска шега, но когато ги огледах, веднага разбрах, че ни вярват. Някой спомена, че това парти е, за да се сбогуваме. Друг предложи да си направим екскурзия до Небраска. Да, изглежда всички ни повярваха.

Е, почти всички.

Погледнах през прозореца и видях летящия отвън дрон. Той записваше всичко, което се случваше на масата.

Забелязах също така, че Ан Гутман гледа право в мен. С нея бяхме добри приятели, стари приятели. На устните й трептеше вяла усмивка. Определено не вярваше на нито една дума от историята ни.

Добре де, излъгахме приятелите си, но не цялата история беше лъжа. Бих казал, че частична лъжа е по-точното определение.

Да, наистина се местехме в Небраска. Да, наистина щяхме да работим за „Магазинът“. Но ето какво пропуснахме да споменем:

„Магазинът“ не ни беше поканил да работим за него.

Истината е, че двамата с Меган направихме всичко възможно това да се случи. И като много други неща и това започна благодарение на една простичка идея.

Ето как бобеното зърно беше покълнало: след като „Магазинът“ отхвърли ръкописа ни, вътрешно изгарях от гняв и раздразнение. Тези момчета смятаха, че могат да ни прецакат. Не, нямаше да им се получи. Щях да им покажа. Ако ви звуча като луд, можете да бъдете сигурни, че наистина бях изперкал.

Двамата с Меган щяхме да проникнем в „Магазинът“. Щяхме да открием тайните и плановете им. След това щяхме да пишем за тях. Щяхме да си го върнем. Но първо трябваше да бъдем наети.

(Най-накрая) ни се случи нещо хубаво: оказа се, че да бъдеш назначен на работа от „Магазинът“ не е никак трудно. Бизнесът му растеше толкова бързо, че очевидно приемаха всеки, който кликнеше върху линка „Станете част от екипа ни„в долната част на уебстраницата им.

Е, сторих го и след секунди получих форма за попълване. Тя не беше никак подробна, но вероятно това се дължеше на факта, че „Магазинът“ сам щеше да проучи нещата.