Джеймс Паттерсон: Магазинът

— Къде ще да е това, Джейкъб? Юпитер? Марс?

— Господи. Не издържам вече. Наблюдават ме двадесет и четири часа в денонощието.

Ан кима, но не съм убеден, че е съгласна с мен. Не знам въобще дали й пука за мен. Подавам й кутията.

— Какво е това? — пита тя. — Да не си ми донесъл подарък?

— Вътре е ръкописът! „Истината!“ — изкрещявам аз. Защо крещя?

Ан се обляга назад и се разсмива от сърце.

— Дори не си спомням последния път, в който получих ръкопис на хартия.

Поглеждам я сериозен и снижавам глас:

— Виж, Ан, тази книга е невероятна. Това е корпоративен доклад, какъвто не си виждала досега.

— Знаеш какви са опасенията ми, Джейкъб — заявява тя.

— Да, знам ги. Не смяташ, че си струва да се пише за „Магазинът“. Също така не мислиш, че той е чумата на морала.

— Не е точно така. Смятам, че е истински бич за морала, но веднага мога да ти изготвя списък с поне четиридесет компании, които влизат в същата категория. Не мисля, че „Магазинът“ е зъл по своята същност. Просто се опитва да се наложи като монополист.

— Прочети книгата ми. Прочети „Истината“. Тогава ми кажи какво мислиш.

— Добре.

— Тази вечер става ли? — питам аз.

— Да. Тази вечер. Веднага.

— Веднага? Уау. Това беше бързо.

Ан се усмихва на тъпата ми шега. Опитвам се да запазя спокойствие. Убеден съм, че ако прочете книгата, ще остане безмълвна. Макар че е възможно и да не стане точно така. Вероятно ще я зареже след няколко глави. Какво ли знам аз? Все пак няма да ми е за първи път да греша за тези неща.

В този момент отвън се разнася някакъв шум. Тътрещи се крака. Не знам колко са, но се чуват ясно. Намират се пред офиса на Ан. Някой чука на вратата. Преди издателката ми да успее да отговори, асистентката й влиза и заговаря:

— Госпожице Гутман, с мен са трима полицаи и двама детективи от полицията на Ню Йорк.

— Какво искат? — пита Ан.

— Тук са, за да арестуват господин Брендайс.

Погледите ни се срещат, когато асистентката й излиза и затваря вратата. На път съм да се разпадна. Както винаги Ан поема контрола над ситуацията.

— Излез през конферентната зала. След това слез по задното стълбище. Намери си някое местенце, на което да отседнеш.

Изважда пари от горното чекмедже на бюрото си и ми ги подава. Тръгвам към конферентната зала.

— Аз ще се оправя с ченгетата — заявява издателката ми.

— Прочети книгата, чу ли?

— По дяволите, Джейкъб. Естествено, че ще я прочета.

Тя излиза от офиса си. Аз също тръгвам. Последното, което чувам от нейната уста, е:

— Добър ден, полицаи. Как мога да ви помогна?

Съпругата ми Меган написа електронна покана за вечерното парти, което организирахме. Тя й приличаше — забавна, остроумна и малко мистериозна:

Меган и Джейкъб Брендайс

Ви канят на своето

„До последен дъх в Манхатън“ ПАРТИ

Вторник вечерта, 30 август

20:00 часа

„Пърл Стрийт“ 322

Поканихме осемте си най-добри приятели да вечерят с нас в големия ни шантав таван, който представляваше половин етаж от една сграда в стил ар деко. Ако смятате, че таванско помещение се отнася за нещо бляскаво, високотехнологично и модерно, не е така. Този наш много дълъг и много тесен апартамент се намираше в бившата сграда на една стара застрахователна компания. След като застрахователите си тръгнаха, сградата стоя празна около пет години. След това беше дом на скитници. После беше купена от сбирщина кандидат-писатели и творци. Всеки апартамент разполагаше с незначителна гледка към Ийст Ривър и приказна гледка към баржите за боклук на пристанището на „Саут Стрийт“. Можехме да си позволим апартамента само защото районът по онова време (тогава финансова област, която днес се наричаше по модерно Фиоб) беше ничия земя. Най-близкият хранителен магазин бе на повече от три километра в Гринуич Вилидж. Също така можехме да си го позволим, защото изкарвахме доста прилични пари от писането на какво ли не — от текстове за реклами до текстове в брошури, та чак до някоя и друга статия в списание „Ню Йорк“ и „Ню Йорк Обзървър“. И ние като всеки друг в Манхатън, който не беше създал технологична компания или не менажираше хедж фонд, се справяхме някак си. Най-хубавото беше, че и децата ни нямаха проблем с начина ни на живот.

Линдзи беше на шестнадесет и ходеше на училище в „Спенс“. Когато самият аз още учех в гимназията „Джордж Вашингтон“, „Спенс“ беше снобарско място. Сега нещата не стояха точно така, а и Линдзи не се трогваше особено от подобни тенденции. В интерес на истината повечето от приятелите й бяха латиноси и афроамериканци със стипендии, като тук-там за разнообразие можеше да се срещне дъщеря на посланик на ООН или принцеса от Близкия изток.