Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Започва да го боли глава, мисли си, че трябваше да хапне нещо, да беше взел нещо със себе си, няколко парченца черен шоколад щяха да са достатъчни.

Запътва се направо към срутилите се списания и стига до спираловидна стълба, водеща към долния етаж. Мирише на сладникав дим. Държи се здраво за парапета, опитва се да се промъкне възможно най-бързо, но чува, че металната стълба все пак издава звук. На най-долното стъпало спира пред черна, кадифена завеса и слага ръка на пистолета в кобура.

Музиката тук е по-слаба.

Червена светлина го посреща през процепа на завесата заедно с тежката миризма на канабис и пот. Опитва се да види нещо, но видимостта му е ограничена. Пластмасов клоун с червена крушка вместо нос стои в ъгъла. Колебае се няколко секунди и после нахлува в стаята през черната кадифена завеса. Пулсът се покачва, болката в главата се засилва, когато обгръща с поглед помещението. На пода от гладък бетон лежи двуцевна ловджийска пушка и отворен кашон със сачми — тежки, солидни патрони, които разкъсват месото. На канцеларски стол седи гол мъж. Пуши със затворени очи. „Не е Даниел Марклунд“, констатира Юна. Руса жена с разголена гръд, покрила бедрата си с военно одеяло, е полуседнала на матрак до стената. Тя среща погледа на ченгето, събира устни в целувка към него и невъзмутимо отпива глътка бира.

Чува се нов крясък от единствения вход.

Юна не ги изпуска от очи, когато взима пушката, насочва дулото към пода и стъпва с крак върху цевта, за да я прегъне.

Жената допива бирата и се почесва разсеяно под мишницата.

Юна оставя внимателно пушката, пристъпва покрай жената и минава през тунел с нисък таван от телена мрежа и жълта стъклена вата. Стеле се тежък дим от пура. Той се опитва да затули с ръка светлината от насочената силна лампа срещу него. В дъното на тунела висят широки ленти от индустриална пластмаса. Заслепен е и не може да види какво става. Усеща само движение и чува нечий гръмък глас, тревожен и уплашен. Изведнъж някой изкрещява съвсем близо. Дълбок крясък, последван от бързо, задъхано дишане. Юна се промъква припряно напред, подминава заслепяващата лампа и изведнъж пред него се разкрива стая зад дебелата пластмаса.

Задимено е, валма от дим раздвижват застоялия въздух.

Ниска, мускулеста жена с гангстерска маска, черни дънки и кафява тениска стои пред мъж по слипове и чорапи. Главата му е обръсната, думите „Бяла власт“ са татуирани на челото му. Прехапал е езика си. Кръв се стича по брадичката, шията и дебелия му корем.

— Моля те — шепне той и клати глава.

Юна вижда димяща пура в ръката на жената, която се приближава към мъжа и притиска с горящия край татуировката на челото му. Дебелият корем и провисналите гърди се разтрисат. Той се напикава, тъмно петно плъзва по сините слипове и урината се стича надолу по голите му крака.

С изваден пистолет полицаят се приближава към задименото скривалище, като същевременно се опитва да разбере дали има още някой в стаята. Не различава други и отваря уста, за да извика, но пистолетът му неочаквано се озовава на пода.

Издрънчава на голия бетон и остава да лежи до пластмасовата преграда. Поглежда недоумяващо ръката си, вижда я как трепери и изпитва силна болка. Причернява му пред очите, сякаш усеща тежък удар по главата. Неволно простенва, трябва да се опре на стената, чувства, че губи съзнание, но наред с това долавя гласове на хора зад пластмасата.

— Върви по дяволите — крещи жената с пурата. — Кажи просто какви ги свърши?

— Не си спомням — плаче неонацистът.

— Какво направи?

— Държах се гадно с едно момче.

— По-точно!

— Изгорих му окото.

— С цигара — казва тя. — Едно десетгодишно момче…

— Да, но аз…

— Защо? Какво беше сторило?

— Последвахме го от синагогата надолу към…

Юна не забелязва как изтръгва тежък пожарогасител от стената. Загубва представа за времето. Всичко изчезва. Освен болката в главата и високия, звънтящ тон в ушите.

Юна се навежда към стената, примигва, за да възвърне зрението си, и забелязва, че някой го е последвал от помещението с голите младежи. Чувства ръка на гърба си и различава лице през черните воали на болката.

— Какво стана? — тихо пита Сага Бауер. — Ранен ли си?

Опитва се да помръдне главата си, но болката му пречи да говори. Сякаш нещо пронизва кожата, черепа и мозъка му.

Юна се свлича на колене.

— Трябва да излезеш оттук — казва тя.

Усеща как Сага вдига лицето му, но не може да види нищо. Целият е в капки пот, чувства как се стичат от мишниците, врата и гърба, лицето, корените на косата и челото му също са мокри.