Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Бьорн Алмскуг бе погребан вчера в Северното гробище, а сега четирима мъже в черни костюми носят Виула Мария Лиселот Фернандес в последния й път. След държащите ковчега двама чичовци и двама братовчеди от Салвадор вървят Пенелопе Фернандес и майка й Клаудия заедно със свещеника.

Спират при изкопания гроб. Дъщерята на един от братовчедите, момиченце на девет години, гледа въпросително баща си. Веднага щом й кимва, тя изважда блокфлейтата и започва да свири псалм 97, докато ковчегът бавно се спуска в земята.

Пенелопе Фернандес държи майка си за ръка, свещеникът чете от „Откровението на Йоан“.

Господ ще изтрие всички сълзи. И смъртта повече няма да съществува.

Клаудия поглежда Пенелопе, оправя яката й и я потупва по бузата, все едно е малко дете.

Когато се връщат при колите, телефонът на Пенелопе вибрира в малката черна чанта. Юна Лина е. Пенелопе се освобождава леко от ръката на майка си и отива под сянката на едно от големите дървета, за да отговори.

— Здравей, Пенелопе — казва Юна с характерния си глас, напевен, но сериозен.

— Здравей, Юна — отвръща Пенелопе.

— Мислех, че би искала да знаеш, че Рафаел Гуиди е мъртъв.

— А боеприпасите за Дарфур?

— Спряхме кораба.

— Добре.

Пенелопе хвърля поглед към роднините, приятелите, майка си, която стои там, където я бе оставила, и не сваля очи от нея.

— Благодаря — казва тя.

Връща се при майка си, която я чака с угрижено лице, отново хваща ръката й и заедно тръгват към колите.

Пенелопе.

Спира и се обръща. Стори й се, че чу гласа на сестра си съвсем близо. Тръпки я побиват, една сянка бавно пълзи по свежата зелена трева. Момиченцето, което свиреше на блокфлейтата, стои между надгробните плочи и я гледа. Изгубила е панделката си и косата й лети разрошена от летния бриз.

Тези летни дни нямат край; нощта блести като бисер до зори.

Полицаите са на банкет в бароковата градина пред двореца „Дротнингхолм“.

Юна Лина е седнал до колегите си на дълга маса под голямо дърво. На сцена, пред боядисания в червено дансинг, група в бели костюми свири прочутата „Хоргалотен“.

Петер Неслунд танцува полонеза с Фатима Заняни от Ирак. Говори й нещо с усмивка на уста, което я развеселява.

В песента се разказва как самият дявол свирел толкова добре на цигулка, че младежите никога не спрели да танцуват. Продължили през цялата нощ и не успели да спрат да танцуват. Плачели от умора. Обувките им се износили, краката им се разранили, накрая само главите им подскачали в кръг в такт с музиката.

Облечена в рокля на цветя, Аня седи на платнен стол. Загледала се е в танцуващите двойки. Кръглото й лице е мрачно и разочаровано. Но когато вижда, че Юна става от мястото си, бузите й поруменяват.

— Весело лято, Аня — казва той.

Сага Бауер се движи между дърветата, танцува върху тревата. Гони сапунени мехури с близнаците на Магдалена Ронандер.

Русата й вълниста коса с разноцветните панделки блести на слънцето. Две жени на средна възраст са се спрели и я гледат очаровани.

— Дами и господа — казва певецът след аплаузите. — Сега ще изпълним едно специално желание…

Карлос Елиасон се усмихва на себе си и крадешком поглежда към някого зад сцената.

— Корените ми са в Оулу — продължава певецът с усмивка. — И с радост ще изпълня едно танго за всички с името Сатумаа.

Магдалена Ронандер е с венец от цветя на главата, когато се приближава към Юна и търси погледа му. Аня е зяпнала новите си обувки.

Групата започва да свири романтичното танго. Юна се обръща към Аня, леко се покланя и тихо пита:

— Може ли?

Лицето и шията й пламват. Тя среща погледа му и кимва сериозно.

— Да — отвръща тя. — Да, може.

Улавя ръката му, хвърля горд поглед към Магдалена и се качва на дансинга с високо вдигната глава заедно с Юна.

Аня танцува съсредоточено, сериозно, с лека бръчка на челото. Но скоро кръглото й лице става спокойно и щастливо.

Фиксираната с лак коса е вдигната на изкусен кок на врата. Оставя се Юна да я води, наслаждавайки се на танца.

Към края на сантименталната мелодия Юна изведнъж усеща как Аня го ухапва по рамото, без да го заболи.

Ухапва го отново, малко по-силно и той пита:

— Какво правиш?

Очите й блестят, оцъклени.

— Не знам — откровена е тя. — Ухапах те, за да видя какво ще се случи, никога не знаеш, преди да опиташ…

В същия миг музиката утихва. Юна й благодари за танца. Преди да успее да я отведе до мястото й, Карлос се препречва и кани дамата.