Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Какво ти се е случило? — пита той и поклаща глава. — Говорих с Юна Лина и той ми разказа отчасти, ужасна работа…

— Много добре знаеш, че по-големият ти брат не се дава току-така — усмихва се Аксел.

Прегръщат се силно и тръгват към къщата.

— Сервирали сме в градината — казва Роберт.

— Как е сърцето? Все още ли не е спряло? — пита Аксел и следва брат си през вратата.

— Имах, всъщност, час за операция следващата седмица — отвръща Роберт.

— Не знаех — казва Аксел и чувства как тръпки го полазват.

— За да ми сложат пейсмейкър, мисля, че не съм ти казвал…

— Операция?

— Но все пак я отложиха.

Аксел гледа брат си и има чувството, че душата му се лута в тъмнината. Разбира, че Рафаел е записал операцията, че е било предварително решено да завърши трагично, че Роберт е трябвало да умре на операционната маса и да дари черния си дроб на него.

Налага се да спре в коридора и да се успокои, преди да продължи навътре. Лицето му пламва, плач напира в гърлото.

— Идваш ли? — внимателно го пита Роберт.

Аксел си поема дъх, преди да последва по-малкия си брат навътре в жилището и в градината в задния двор. Върху мраморната настилка в сянката под голямото дърво е сервирана маса.

Тръгва към Анет, когато Роберт го хваща за ръката и го задържа.

— Играехме заедно като деца — казва той сериозно. — Защо спряхме да разговаряме? Как стана така?

Аксел поглежда учуден брат си, бръчките в ъглите на очите, рошавата коса около плешивото теме.

— В живота се случват неща, които…

— Чакай… не исках да го кажа по телефона — прекъсва го Роберт.

— Какво?

— Бевърли каза, че ти се смяташ за виновен за смъртта на Грета, но аз…

— Не искам да говоря за това — рязко го прекъсва Аксел.

— Трябва — продължава Роберт. — Бях на конкурса, чух всичко, чух Грета и баща й да разговарят, тя плачеше през цялото време, беше свирила лошо и баща й беше ужасно възмутен…

Аксел се освобождава от ръката на брат си.

— Вече знам всичко, което…

— Остави ме да довърша — настоява Роберт.

— Добре.

— Аксел… само да беше казал нещо, ако знаех, че си си мислил, че Грета е умряла заради теб. Чух баща й. Грешката бе негова, само негова… имаха страшна разправия, чух го да казва ужасни неща, че го е изложила, че повече не може да бъде негова дъщеря. Трябвало да напусне дома му, училището и да се премести при дрогираната си майка в Мура.

— Това ли каза?

— Никога няма да забравя гласа на Грета — мрачно продължава Роберт. — Колко уплашена беше, когато се опитваше да обясни на баща си, че всеки може да сгреши, че е дала най-доброто от себе си, че не е станало кой знае какво, че ще има други конкурси…

— Но винаги съм…

Аксел се оглежда наоколо, не знае какво да направи, силите го напускат, той сяда бавно на мраморния под и закрива лицето си с ръце.

— Плачеше и каза на баща си, че ще сложи край на живота си, ако не може да остане вкъщи и да продължи с музиката.

— Не знам какво да кажа — шепне Аксел.

— Благодари на Бевърли — отвръща Роберт.

Започва да ръми, когато Бевърли застава на перона на Централна гара в Стокхолм. Пътуването на юг минава през лятната провинция, обвита в сива мъгла. Едва при Хеслехолм слънцето успява да пробие облаците. След като бе сменила влака в Лунд и после се качила на автобуса в Ландскруна, ето че пристигна в Свальов.

Отдавна не се беше прибирала вкъщи.

Мисли си как доктор Саксеус й бе обещал, че всичко ще бъде наред.

Говорих с баща ти , беше казал. Той не се шегува.

Бевърли пресича прашния площад и се вижда да лежи и повръща насред площада преди две години. Някакви момчета я бяха накарали да пие домашен алкохол. Снимали я и после я пуснали на площада. След тази случка баща й я изгони от къщи.

Продължава да върви. Стомахът й се свива, когато вижда шосето към фермата, намираща се на три километра. На това шосе често се качваше в различни коли. Сега не можеше да си спомни защо точно искаше да се качи. Струваше й се, че вижда нещо в очите им.

Като светлина, така си мислеше.

Бевърли хваща тежката чанта с другата ръка.

Една кола вдига прахоляк в далечината.

Нима не й е позната?

Бевърли се усмихва и махва с ръка.

Татко идва, татко идва.

Църквата „Рослагс-Кюла“ е малка червеникава дървена постройка с голяма красива камбанария. Притихнала е кротко до стопанство Вира, малко встрани от натоварените е трафик пътища в община Йостерокер. Небето е прозрачно синьо, въздухът кристалночист, ароматът на полски цветя се разнася от вятъра над потъналото в спокойствие гробище.