Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Разбира с въздишка, че е прекалено късно да хвърли оръжието и да се предаде. Три слаби гърмежа проехтяват един след друг откъм морето. На Рафаел му се струва, че някой го удря силно в гърдите, после идва пронизващата болка, която го поваля назад.

Хеликоптерът се позабавя, отделя се от площадката без Рафаел Гуиди и с бучене се извисява във въздуха.

Патрулният кораб „Ханко“ на финландския военноморски флот е вече до яхтата. За втори път трима снайперисти натискат спусъка. Всички куршуми се забиват в тялото на Рафаел. Той отстъпва крачка назад и пада, опитва се да седне, но остава неподвижен.

Гърбът му е топъл, но краката вече са леденостудени.

Взира се в хеликоптера, който бързо се издига в мъгливото небе.

Петер гледа надолу към смаляващата се луксозна яхта. Баща му лежи на кръглата площадка вътре в кръговете като в мишена.

Рафаел Гуиди все още стиска цигулката на Паганини. Черната локва кръв бързо се разширява под него, но погледът му вече е мъртъв.

Юна е единственият на палубата, който все още се държи на краката.

Не помръдва, докато белият хеликоптер не изчезва.

Небесната светлина е кристална и пуста. Върху гладкото море са застинали три кораба: като изоставени се носят на повърхността един до друг.

Скоро ще пристигнат спасителните хеликоптери от Финландия, но сега цари странно затишие като в мига, когато прозвучават последните концертни акорди, а публиката, все още омагьосана от музиката, е като заслепена от дебнещата тишина.

Юна Лина, Аксел Рисен, Нико Капанен и бодигардът с прошарената коса бяха откарани със спасителните хеликоптери в хирургическата болница в Хелзинки. Още там Аксел попитал Юна защо е останал на място, когато Рафаел е вдигнал пистолета от пода.

— Не чухте ли, че извиках? — с учудване попитал той.

Юна го погледнал и обяснил, че вече бил забелязал снайперистите на кораба и бил сигурен, че ще стрелят преди Рафаел.

— Но не успяха — продължил Аксел.

— Човек невинаги е прав — отвърнал Юна с усмивка.

Нико бил в съзнание, когато Юна и Аксел влезли да се сбогуват. Шегувал се, че се чувства като Ванхала от романа „Незнайният воин“.

— Давай Швеция — беше им казал. — Но… малката, упорита Финландия стана втора!

Раните му били много сериозни, но вече не застрашавали живота му. Щял да претърпи няколко операции в близките дни и да се завърне при родителите си в количка още след две седмици. Едва след година щял да може отново да играе хокей със сестра си.

Бодигардът на Рафаел Гуиди бил арестуван и откаран в затвора „Ванда“ в очакване на съдебен процес, а Юна Лина и Аксел Рисен се прибрали у дома в Стокхолм.

Големият търговски кораб М/С „Айслус“ никога не напуснал гьотеборгското пристанище. Тежкият товар муниции бил откаран в складовете на митницата.

Йенс Сванейелм участвал в дългия съдебен процес, но освен безименния бодигард на Рафаел Гуиди виновните били вече мъртви.

Липсвали доказателства, че някой друг, освен Понтус Салман от „Силенция Дифенс“ АД бил замесен в престъпната дейност. Единственият, който изобщо бил пристъпил закона от Инспектората за стратегически продукти, бил бившият генерален директор Карл Палмкруна.

Подозрения за подкупи и подготовка на контрабанда на оръжие били насочени към Йорген Грюнлихт, но не довели до обвинение по нито една точка. Заключението било, че самият Съвет по контрол на износа и шведските политици, имащи нещо общо с него, са били заблудени и постъпили добросъвестно.

Предварителни разследвания за подкупи, свързани с двама кенийски политици, били предадени на Роланд Лидунде, генерален и държавен секретар за борба с корупцията в отдел „Управление и етика“, но най-вероятно щяло да се окаже, че и кенийските политици са действали добросъвестно.

Компанията собственик „Интерсейф Шипинг“ не била наясно, че боеприпасите щели да бъдат откарани през пристанището на Момбаса към Южен Судан, а кенийският превозвач „Транс Континент“ не знаел, че поверената им стока, която трябвало да прекарат с камиони до Судан, съдържала муниции. Всички бяха действали добросъвестно.

Аксел Рисен чувства шевовете да опъват шията, когато слиза от таксито и прекрачва последните метри към „Брахегатан“. Асфалтът е сив, почти бял на струящата слънчева светлина. В мига, в който слага ръка на дръжката на портата, външната врата се отваря. Роберт е стоял и чакал на прозореца.