Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Робърт не се отклони много от предпочитанията си и си поръча коктейл с уиски, а Трейси – с ром.

– Предполагам, че сега е мой ред да си призная – каза тя, след като сервитьорката се отдалечи. – Проверих те малко.

– Така ли?

– Бях заинтригувана. Исках да знам поне в кой отдел на полицията работиш.

– И как го направи?

Трейси повдигна рамене.

– Намерих няколко добри приятели на високи места в лосанджелиската полиция.

Хънтър се засмя.

– Отдел "Свръхтежки убийства"?

От начина, по който Трейси изрече думите, той не беше сигурен дали това е въпрос или твърдение, и затова не каза нищо.

– Трябва да дойдеш да говориш пред студентите ми някой ден.

– Не съм учител – отвърна Хънтър.

– Не е необходимо.

Сервитьорката донесе питиетата им и през следващите петнайсет минути двамата разговаряха и се смяха за различни неща, никое от които не беше свързано с работата им. Тъкмо щяха да си поръчат по още едно питие, когато телефонът на Хънтър иззвъня.

Трейси го погледна втрещена и не можа да сдържи изумената си усмивка. Не можеше да повярва, че това се случва отново.

Робърт отговори на обаждането и се заслуша за момент.

– Тръгвам – каза той и погледна Трейси. Изразът в очите ѝ беше по-красноречив от всякакви думи.

Тя стана, пристъпи към него и го целуна по устните.

– Обади ми се, чу ли?

Гарсия тъкмо беше пристигнал на адреса, който му бяха дали, когато видя, че колата на Хънтър се появява в началото на улицата. Той изчака партньорът му да паркира и после се срещнаха до полицейския периметър.

– Този тип рекорд ли се опитва да счупи? – попита Карлос и повдигна жълтата лента за отбелязване на местопрестъпление, за да може да мине Хънтър. – Три жертви за пет дни?

Гневът на Гарсия не се дължеше на действията на убиеца, а на неуспеха им да придвижат напред разследването. Робърт го знаеше, защото и той изпитваше същия гняв. Докато те не разполагаха с никаква улика, по която си заслужава да тръгнат, "телефонният" убиец премахваше жертви със скоростта на светлината.

Изведнъж Карлос спря и се намръщи.

– Какво? – попита Хънтър.

– Това на устата ти червило ли е?

– Какво? – Робърт избърса устните си с опакото на дясната си ръка и видя, че е изцапана с червено.

– Червило е – нагло се ухили Гарсия. – На среща ли беше? – Изненадата в гласа му беше искрена. – Не си ми казал, че излизаш с някоя.

– Не беше точно среща. – Хънтър избърса устните си с хартиена носна кърпа и бързо смени темата. – Е, каква информация имаме за жертвата?

– Името ѝ е Гуен Барне – отговори Карлос, четейки от мобилния си телефон. – Доктор Гуен Барне. Трийсет и една годишна. Родена и израснала тук, в Хоторн, окръг Лос Анджелис.

– Омъжена?

– Разведена. Няма деца. Бившият ѝ съпруг Кевин Малой живее в Помона. Още не знаем много за него.

– Колко време са били женени?

– Хмм... – Гарсия превъртя с палец информацията на екрана на мобилния си телефон. – Четири години и половина.

– Той превъртя обратно нагоре и продължи: – Доктор Барне е имала малък психотерапевтичен кабинет в центъра на Лос Анджелис, на Западна девета улица.

– Откога живее на този адрес?

– След развода. – Карлос млъкна, направи гримаса и повдигна рамене. – Това е всичко. Горе-долу само това знаем за нея в момента. От оперативния отдел не са имали много време да се разровят за повече информация. До утре следобед ще имаме по-пълно досие на жертвата.

– На кого се е обадил убиецът този път?

– На единствената сестра на жертвата – отговори Гарсия. – Ерика Барне.

– Тук ли живее тя?

– Не много далеч. В Карсън.

– От отдел "Свръхтежки убийства" ли сте, момчета? – попита сержант от полицията, който се приближаваше към тях. Беше висок метър и седемдесет и пет, с кокалести рамене и кльощави ръце. Тъмната му коса беше подстригана късо и спретнато. Очите му, които бяха тъмни като косата, бяха оформени като косо разположени сълзи.

– Да – отговори Гарсия, обърна се към него и показа служебните си документи. Хънтър направи същото.

– Аз съм сержант Прадо от район "Запад", Уилшър. – Той говореше с лек пуерторикански акцент.

Всички се ръкуваха и тръгнаха към едноетажната къща със зелена фасада в края на улицата.

– Двама от моите хора са реагирали първи – обясни сержантът и посочи двама млади униформени полицаи с пребледнели лица до черно-бяла патрулна кола. – Трябва да ви кажа, че това не е най-спокойният квартал, което означава, че има насилие и убийства, но някой е убил горката жена там вътре по начин, какъвто не съм виждал. И доколкото разбрах, вие сте чули за откаченото обаждане до 911, нали? Извършителят очевидно се е обадил на сестрата на жертвала и я е накарал да гледа по видеовръзка. Достатъчно извратено ли е това за отдел "Свръхтежки убийства"?