Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Този отговор не се понрави на господин Джей.

– Какво означава това, Брайън?

– Означава, че сдобиването с информация за този случай може да се окаже проблем.

– Защо?

– Защото разследването се води от отдел "Свръхтежки убийства" и въпреки че не ги познавам, има нещо, което всички знаят за тях – тези хора нямат доверие на никого.

– И защо това да е мой проблем?

– Ами аз съм факир по информационни технологии – отговори Брайън. – Работя в киберпространството. Да, мога да ти набавя почти всяка информация, която ти е необходим ма, стига да я има в киберпространството... и в това се състои проблемът с отдел "Свръхтежки убийства" – те нямат доверие на никого. Докато не приключат случая, не качват в интернет деветдесет и пет процента от информацията за разследването. Всичко, което открият, всяка улика, всеки разпит и всички заключения се пазят само на хартия, заключени в кабинета им, или по-лошо, само в главите им. Те не са като обикновените детективи, господин Джей. Не са дори като обикновените хора.

Господин Джей прокара пръсти по устата и брадичката си два пъти.

– По време на открито разследване на отдел "Свръхтежки убийства" – продължи Брайън – цялата информация, която прелита в киберпространството, е там само защото е качена от някой друг отдел – лабораторията по криминалистика или по токсикология, съдебната медицина и така нататък. Знаеш за какво говоря, нали?

– Да.

– Затова, ако те пуснат някакво търсене от компютрите си или от някоя лаборатория им изпратят резултат или снимка... такива неща, аз лесно мога да ги взема и да ти ги изпратя. Но всичките им заключения от резултатите или снимките остават само в отдел "Свръхтежки убийства" и няма как да стигна до тях.

Въпреки лошата новина господин Джей се усмихна. Детектив Хънтър продължаваше да го изненадва.

– Тогава имаш ли изобщо нещо за мен? – попита той.

– Имам. Жената, за която ме помоли да потърся информация, Карън Уорд, е била убита в сряда през нощта, преди четири дни.

Друга жертва – помисли си господин Джей. – Затова детектив Хънтър ме попита дали Касандра я е познавала. Опитвал се е да установи връзка между жертвите на убиеца.

– Как? Каква е била причината за смъртта?

– Перфорация на темпоралния лоб, постигната през лявата очна кухина.

– Какво?

– Била е наръгана в лявото око с парче стъкло, достатъчно дълго, за да стигне до мозъка ѝ – обясни Брайън. –

Лицето ѝ е било напълно обезобразено от стъкла, сякаш е прелетяла с лицето напред през няколко прозореца. Току-що ти изпратих официалния доклад от аутопсията и всички снимки, заедно с файл за госпожица Уорд. Искам да те предупредя, че снимките са шокиращи.

– Добре. Нещо друго?

– Да. По-рано днес те са започнали проверка на трансакциите по кредитните карти на Касандра Дженкинсън, съпруга ѝ Джон Дженкинсън и Карън Уорд.

Господин Джей се замисли за момент. Детектив Хънтър проверява онова "домашно посещение" – заключи той.

– Има ли майстори, които са били в моята къща и в дома на Карън Уорд по някаква причина. И след това ще засече дали някои от имената съвпадат. Хитро. За негово разочарование Касандра е платила в брой на Майкъл Уилямс.

– Добре, Брайън. Ще ми трябват всички резултати от това търсене. Искам да знам всичко, което са научили. Ясно ли е?

– Да. Ще проследя търсенето.

Господин Джей си записа някои неща.

– Хубаво, започни с Майкъл Уилямс. Направи всичко възможно и ми намери това копеле.

Господин Джей затвори.

Телефонът му иззвъня чак в 21:52 същата нощ.

Хънтър отиде от Хънтингтън Парк до западен Холивуд за петдесет и три минути. Докато спираше пред бара за коктейли "Квартален салон", за който му беше казала Трейси, той я видя на светофара тъкмо когато тя се готвеше да пресече улицата.

Трейси изглеждаше още по-привлекателна, отколкото си я спомняше. Яркочервената ѝ коса беше разпусната и падаше на красиви вълни на раменете ѝ. Бретонът ѝ, който преди това беше извит нагоре над челото, този път образуваше две изящни лимби. Тя беше с черни джинси, бяла тениска, късо кожено яке, черни обувки "Мери Джейн" и същите старомодни очила "котешки очи", които носеше, когато се запознаха. С лекия си грим приличаше на манекенка от плакат.

– Пеша ли вървя дотук? – попита Хънтър, когато се срещнаха пред вратата на бара.

– Казах ти, че живея недалеч оттук. – Трейси посочи на запад. – Бърза петнайсетминутна разходка.