Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Това... – каза той – ще боли... много.

– Нееееееее! – Гърленият ѝ писък беше задавен от слюнка и сълзи.

Ерика наблюдаваше вцепенена. Дори дишането ѝ сякаш беше спряло.

– Хайде да се позабавляваме, а? – каза демонът, хвана с дясната си ръка манивелата на Черепотрошача и я завъртя – едно пълно завъртане.

Назъбените железни челюсти, които вече бяха в допир с главата на Гуен, започнаха да се приближават една към друга. Притиснаха черепа ѝ от двете страни с двеста и двайсет килограма натиск и разкъсаха кожата ѝ. Невъобразима болка накара очите ѝ да престанат да се движат, но пък се разшириха, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Писъкът в гърлото ѝ изведнъж секна, когато въздухът бе изтръгнат от дробовете ѝ. Устата ѝ, все още широко отворена, сякаш мълвеше, заеквайки, нещо. Устните ѝ трепереха неудържимо. Тялото ѝ започна да се гърчи като водна змия, която се опитва да избяга от опасност.

Сега главата ѝ беше напълно неподвижна, притисната от мощните железни челюсти, и демонът отмести дланта си от челото ѝ.

– Ииииии... връщаме се в играта, Ерика. – Ако не беше електронно измененият му глас, щеше да звучи като водещ на някакво шоу.

Лишен от приток на кислород, мозъкът на Ерика я принуди да диша отново. Тя си пое дъх през устата и носа и изстена.

– Годишнината от смъртта на майка ти, Ерика. Кога е? – попита отново демонът, без да губи повече време.

Ерика едва виждаше малкия екран на мобилния си телефон през сълзите си. Тя вдигна ръка към лицето си, за да се опита да ги избърше, но нямаше разлика.

– Пет...

– Аз... не... знам... – Сърцераздирателно ридание задави гърлото ѝ между думите.

– Четири...

– Ти... не... разбираш...

– Три...

– Аз... страдам от... състояние...

– Две...

– Което... блокира... паметта ми...

– Една...

– О, Гуен...

Ръката на демона пак се протегна към манивелата.

– Нееееее!

Още едно пълно завъртане.

Челюстите отново се приближиха една към друга, но този път, когато започнаха да се движат, Ерика чу изпукване. Приличаше на първото изпукване, което беше чула от микровълновата фурна преди десетина минути. Главната разлика беше, че това изпукване бе последвано от силен трясък.

Изведнъж десетки кръвоносни съдове се скъсаха под тъканта, която покриваше бялото на очите на Гуен, и започнаха да кървят и да променят цвета си. Лицето ѝ се изкриви и загуби формата си вследствие на фрактурите на скулите ѝ.

Разнесе се още едно приглушено изпукване.

Челюстите на Гуен се разместиха и разкриха устата ѝ, която сега беше пълна с кръв.

– О... Боже мой. – Ерика не беше в състояние да гледа повече. Тя затвори очи и остави тялото си да се разтресе, а след това се наведе напред и повърна върху масичката за кафе.

Тялото на Гуен престана да се гърчи. Очите ѝ, сега напълно кръвясали, потрепнаха за последен път, преди да ги напусне животът.

Доктор Барне вече не съществуваше.

– Съжалявам, Ерика. Ти губиш. Аз печеля.

Ерика отново вдигна глава. На пода между босите ѝ крака капеше слюнка от брадичката ѝ. Очите ѝ бавно се върнаха на екрана на мобилния ѝ телефон. Лицето на сестра ѝ беше неузнаваемо, притиснато между двете големи, назъбени метални челюсти.

– Защо? – изрида тя.

Демонът не отговори, но камерата отново се придвижи. И после изведнъж Ерика съзря най-грозното лице, което беше виждала. Главата ѝ се дръпна назад от шок, докато държеше с две ръце телефона.

Не беше лице, а маска.

По някаква причина, която Ерика вероятно никога нямаше да може да обясни, мозъкът ѝ превключи на автоматичен режим и тя реагира по начин, който демонът никога не би предвидил.

Господин Джей се качи в колата си и веднага се обади на Брайън Колдрън.

– Брайън, искам да провериш нещо.

От другия край на линията последва напрегнато мълчание.

– Кой се обажда? Откъде взехте този номер?

Едва тогава господин Джей осъзна, че все още говори със силен севернокалифорнийски акцент и че тонът на гласа му е половин октава по-висок от обикновено.

– Брайън, аз съм, господин Джей. Никой друг не знае този номер.

– Хмм... съжалявам, Джей. За момент звучеше съвсем различно.

Господин Джей не искаше да губи време, затова разказа на Брайън какво е открил в спалнята на Майкъл Уилямс. Изпрати му и дигитална снимка на Уилямс, която беше направил от фотография в рамка в дневната му.

– Трябва ми незабавно, чуваш ли, Брайън?

– Да. – Гласът на Брайън беше изпълнен с колебание. – Ще направя всичко възможно.