Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Далечна сирена привлече вниманието на Хънтър и той се запита дали да се прибере у дома е най-добрата идея. Сънят, ако изобщо дойдеше, щеше да го споходи чак в ранните часове на утрото. Мозъкът му все още беше напълно буден и Робърт не очакваше с нетърпение поредната нощ на въртене и мятане в леглото или крачене напред-назад из малкия апартамент.

Замисли се дали да не се разходи с колата до Санта Моника или Венис Бийч, когато му хрумна съвсем нова идея. Той се поколеба само няколко секунди.

– Какво пък, по дяволите. Защо не? – Вгледа се в очите си в огледалото за обратно виждане, повдигна рамене и извади мобилния си телефон.

– Ало – отговори женски глас.

– Здравей. Трейси ли е?

– Тя е, да.

– Здравей, Трейси. Обажда се Робърт. Робърт Хънтър? – Помисли си да ѝ помогне с малко повече информация, отколкото само с името си, но за негово удоволствие се оказа, че не е необходимо.

– О, загадъчният детектив. Каква изненада.

Хънтър прие това като добър знак.

– Неподходящ ли е моментът? – Той по навик погледна отново часовника си.

– Не. Съвсем не. Тъкмо щях да... Всъщност не правя нищо.

Робърт се усмихна.

– Странно, аз също. Виж, знам, че е доста късно неделя вечерта, не най-доброто време за излизане, а и ти вероятно имаш лекции сутринта, но се питах дали искаш да пием кафе някъде.

– Някъде... Не в библиотеката на Калифорнийския университет?

– За предпочитане не.

Той чу, че Трейси се засмя. Смехът беше последван от кратко мълчание.

– Ще ти кажа какво – рече тя накрая. – Имам по-добра идея. Защо не отидем някъде, където сервират нещо малко по-силно от кафе? Недалеч от мен има страхотен бар. За колко време можеш да стигнеш до западен Холивуд?

– По това време... около час.

– Добре, ще се срещнем там след час.

– Чудесно.

– О, боже мой, Гуен, какво става? – извика Ерика Барне с глас, задавен от чувства. – Аз... не разбирам.

Камерата беше престанала да се отдалечава и въпреки че сега очите ѝ виждаха по-пълна картина, обърканият ѝ мозък се мъчеше да я осмисли и да намери логика в нея.

Сестра ѝ, изглежда, лежеше върху някаква дървена повърхност. Трудно беше да се каже, защото образът на екрана на мобилния телефон на Ерика не показваше повече от раменете и гърдите на Гуен, които бяха голи. И това обърка Ерика. Телефонът на сестра ѝ, който предаваше образите, изглежда, не беше сложен отпред, а над нея, сякаш висеше от тавана. Онова обаче, което наистина правеше сцената абсурдна, беше фактът, че лицето на Гуен лежеше между две огромни, назъбени железни челюсти. Ето защо отначало образът не показваше нищо повече от ъгълчетата на очите ѝ. Демонът не искаше да разкрива твърде скоро убийственото си устройство.

– Знаеш ли какво е това, Ерика? – попита демонският глас, говорейки за странния уред.

Ерика не каза нищо, не мигна и не помръдна. Никога през целия си живот, нито дори когато мускулите ѝ се парализираха на входа на гробището, не беше преживявала такъв страх. Мозъкът ѝ сякаш загуби връзка с останалата част на тялото.

– Аз го създадох – продължи демонът. – И реших да го нарека... Черепотрошача. Хубаво име, не мислиш ли? – Той отново се изкикоти със същия противен гърлен смях като преди малко. – Предполагам, че може да се сравни с... индустриално менгеме, само че е по-добър.

– Моля те... Моля те... Моля те...

Този път Гуен нададе отчаяни викове. Риданията ѝ бяха толкова силни, че цялото ѝ тяло се тресеше.

– Защо ми причиняваш това? Защо?

– Шшт... – До устните на доктор Барне се допря пръст с ръкавица. – Не трябва да говориш, забрави ли?

Гуен се мъчеше да си поеме дъх. Можеше да го направи само през устата. Носът ѝ беше напълно запушен.

– Очевидно – обади се демонът, отново обръщайки се към Ерика – човешкият череп може да издържи някъде до деветстотин и петдесет килограма натиск. Знаеш ли това, Ерика?

– Моля те... не го прави. – Сълзите и страхът накараха гласа на Ерика да се повиши с близо цяла октава.

– Трябва обаче да добавя – продължи демонът, без да обръща внимание на молбите ѝ, – че открих тази информация в интернет, затова има вероятност да е невярна. – Той направи пауза за ефект. – Но нека ти кажа кое е вярно, Ерика. Всяко пълно завъртане на манивелата на това устройство добавя около двеста и двайсет килограма натиск към челюстите. Не е ли красиво? Представяш ли си какво могат да направят тези назъбени челюсти на нечие лице?

Когато чу тези думи, в доктор Барне избухна паника, каквато не познаваше дотогава, и светкавично се разпространи до всеки атом в тялото ѝ. В резултат на това тя събра всички сили, които ѝ бяха останали, и се опита да освободи главата си от челюстите, но демонът я задържа, като силно натисна с длан челото ѝ.